Владислав Реймонт - Селяни

— Ще вървя вече, Ханушо! — молеше Южка, сложила глава на чина.

— Навири опашка като теле и тичай! — смъмра я Ханка, като откъсна очи от молитвената си броеница.

— Ами като ме боли нещо под лъжичката и така ми се вие свят…

— Не ми бъркай, ей сега ще се свърши.

И наистина свещеникът свърши тихата панихида за Борина, която правеха домашните на осмия ден след смъртта му.

Всички най-близки роднини седяха на страничните чинове, само Ягуша и майка й бяха коленичили пред самия олтар; нямаше чужди хора, само Агата шепнеше молитвите си нейде към входа.

Черквата бе тиха, хладна и мрачна, само на средата трептеше грамадна ивица от ярка светлина, защото слънцето нахлуваше през разтворената врата и се разливаше чак до амвона.

Органистовият Михал прислужваше на свещеника и както винаги така раздрънкваше звънчетата, че проглушаваше ушите на човек, подхващаше ектенията и следеше с поглед ластовичките, които сегиз-тогиз се совваха заблудени из черквата и тревожно чуруликаха.

Нейде откъм вира се разнасяха удари на бухалки, врабци цвъртяха извън прозорците, а откъм гробищата час по час някоя разквакала се квачка въвеждаше в притвора на черквата цяло ято разпиукали се пиленца, та Ямброжи току ги гонеше.

Но щом свещеникът свърши, всички тръгнаха към гробищата.

Бяха вече при камбанарията, когато Ямброжи им викна:

— Я почакайте, свещеника иска нещо да ви каже!

Не мина много и свещеникът дотърча задъхан, с молитвеник под мишница и като бършеше лисата си глава, поздрави ги приветливо и рече:

— Исках да ви кажа, мили мои, че по християнски постъпихте, като отслужихте панихида за покойника. Това ще облекчи душата му и ще помогне за вечното му спасение. Казвам ви, ще му помогне!

Той смръкна енфие, кихна хубаво няколко пъти, изтри носа си и попита:

— Навярно днес ще приказвате по делбата, а?

— Ами нали такъв е обичая, та чак на деветини — потвърдиха те.

— Ето на̀! Тъкмо за това исках да поговоря с вас! Делете се, но помнете: сговорно и справедливо. Да няма ни свади, ни препирни, че от амвона ще съдя! Покойния в гроба си ще се обърне, ако види, че разкъсвате изграденото с труд от него, като вълци овца кога късат. Да пази бог, ако ощетите сираците! Гжеля е далече, а Южка е още глупава малчуганка. Кому каквото се пада, честно да му се даде до последния грош! Каквото той е наредил с имота, наредил го е, волята му трябва да се изпълни. Може в тоя миг той, сиромаха, да ви гледа там отгоре и да си мисли: „Отхраних ги да станат хора, хубав имот им оставих, та няма сега да седнат да се изядат като кучета при делбата.“ Постоянно казвам от амвона: всичко на тоя свят на сговора и съгласието се крепи, с караници още никой нищо не е създал. Нищо, казвам ви, освен грях и божия обида. Па помнете и за черквата. Покойния бе щедър и не жалеше гроша било за осветление, било за служба, било за други нужди, затова и господ му даваше.

Дълго приказва той, та жените чак се разплакаха и от благодарност запрегръщаха коленете му, а Южка дори с рев се хвърли в ръцете му. Той я прегърна до гърдите си, целуна я по главата и й рече благодушно:

— Не реви, не реви, глупаво дете, дядо господ се грижи най-вече за сираците.

— И роден баща няма по-мило да го каже — шепнеше трогната Ханка. И самият свещеник като да бе трогнат, понеже изтри крадешком очите си, почерпи ковача с енфие и побърза да заговори за друго.

— Е, какво, ще стане ли работата с дворянина?

— Ще стане! Отидоха вече днес при него петима…

— Е, слава богу! Безплатно ще отслужа тогава служба за тая спогодба.

— Струва ми се, че селото трябва да заплати една служба с богата трапеза! Ами как, това е като нов имот, и то съвсем без пари!

— Умен си ти, Михале, говорих за тебе на дворянина. Хайде сега сбогом, па не забравяйте: със сговор и справедливо! Михале — викна той след отиващите си, — намини после да видиш моето кабриолетче, десния му ресор нещо се търка о оста…

— От лазновския свещеник се е смачкал така…

Свещеникът не отвърна нищо, а те тръгнаха право към дома си. Ягуша водеше майка си най-наподире, защото тя с мъка се влачеше и час по час си почиваше.

Беше делник и по улиците около вира беше пусто, само деца си играеха тук-там из пясъка и кокошки риеха из разхвърляния по пътя тор. Рано беше още, но слънцето вече здравата припичаше. Добре, че вятър поразхлаждате въздуха. Вееше той буйно, та се люлееха градините, пълни с вече червени вишни, а житата се удряха в оградите като възбунени води.