Владислав Реймонт - Селяни

Канеха се вече да си вървят, че всички щяха да стават рано сутринта и да ходят на работа, когато долетя ковачът; оплакваше се, че току-що се върнал от дворянина, и псуваше всички и цялото село.

— Какво те е пак ужилило? — попита Ханка, като се подаде през прозореца.

— Какво ли? Срамно е да се каже, ама прости са нашенци и толкоз! Дворянина ги има за хора, за стопани, а те като гъскари! Погодиха се вече с дворянина, всички бяха на едно, а като дойде ред да се подписват, един се чеше по главата и мърмори: „Та знам ли!“, друг казва: „Да поговоря с жената в къщи!“, трети скимти да му добави и близката ливадка. Иди върши работа с такива. Дворянина тъй се ядоса, та не иска и да чуе вече за спогодба, дори даде заповед да не пущат липченски добитък на пасищата из гората, а което се хване, че пасе, да му се взима глоба.

Разтревожиха се от тази неочаквана новина и започнаха да псуват виновните и да се препират все по-разпалено помежду си. Тогава Матеуш се обади навъсено:

— Всичко е затова, че хората са заблудени и оглупели като овци, а няма кой да ги вразуми!

— Та малко ли им разправя Михал на всеки?

— Какво ти там Михал! Търчи той за своя облага по тая работа, държи страната на дворянина, то се знае, че народа няма да му вярва. Слушат, ама след него няма да отидат…

Ковачът скочи и разпалено обясняваше, че гледа само доброто на селото, че дори и от себе си харчи, само и само да свърши тая работа.

— Ако ще би в черква да се закълнеш, пак няма да ти повярват — измърмори Матеуш.

— Нека тогава се опита някой друг, ще видим дали ще успее! — рече той.

— То се разбира, че някой друг трябва да се заеме с тая работа.

— Ама кой? Да не би свещеника или воденичаря? — се чуваха насмешливи гласове.

— Кой ли? Антек Борина! Па ако и той не докара ума на селото, тогава по дяволите всичко…

— Какво аз? Кой ще ме послуша мене? — заекна смутено Антек.

— Умен си, пръв си сега в селото и всички ще те слушат.

— Истина! Разбира се! Само ти! С тебе сме! — завикаха в надпревара, но това някак не допадна на ковача; той се въртеше неспокойно, дърпаше мустаците си и се засмя закачливо, щом Антек рече:

— Наистина, не е бог знае какво нещо, мога аз да опитам; ще поговорим някой ден за това.

Започнаха да се разотиват, но всеки поотделно го отвеждаше настрана и го уговаряше, като му обещаваше, че ще тръгне с него, а Клемб му рече:

— Над народа всякога трябва да има един, който да седи по-високо и по ум, и по сила, и по чест.

— Па когато потрябва, да може и с тояга да наложи ребрата някому! — засмя се Матеуш.

Всички се разотидоха. Останаха само Антек и ковачът до прозореца, защото Рохо бе коленичил в пруста, потънал в молитвите си.

Те дълго разговаряха в дълбоката тишина. Чуваше се само как Ханка шета из стаята: оправяше леглата, обличаше юрганите в нови калъфи, дълго време се ми като за някакъв голям празник, а после взе да разчесва косата си при прозореца, все по-нетърпеливо поглеждаше навън към тях и наостряше внимателно уши, когато ковачът почна тихо да го съветва да не се залавя с тая работа, защото не ще може да дойде до съгласие със селяните, па и дворянинът не е приятелски настроен към него.

— Не е истина това! Той му стана гарантин в съда! — рече тя през прозореца.

— Щом ти по-добре знаеш, тогава за друго да си приказваме… — Ковачът беше сърдит като куче.

Антек стана и се запротяга на дрямка.

— Само това ще ти кажа: хванаха те в тая работа, нали? Ще се заловиш с чуждите интереси, ами ако след това те осъдят?…

Антек седна пак и тъй дълбоко се замисли, че ковачът не дочака отговор и си отиде.

Ханка се въртеше край прозореца и час по час поглеждаше към него, но той не я забелязваше. Най-после тя плахо и умолително му се обади:

— Ела си, Антоше, време е да спим… Много си уморен днеска…

— Ида, Ханушо, ида — и стана тежко.

Тя бързо се зае да се съблича и шепнеше с разтреперани устни молитвата си.

„Па ако ме осъдят на заточение в Сибир, та що?“ — мислеше загрижено той, като влизаше в стаята.

— Петрек, я донеси дърва за огъня — викна Ханка пред къщи, разкопчана и цяла набрашненена, че месеше хляб.

В пещта бумтеше вече силен огън. Тя често го разравяше и тичаше да размесва хляба и да го изнася пред къщи на дъската, изложена малко на слънце, за да възиде по-лесно. Тя много бързаше, защото тестото вече кипеше в покритите с юрган големи нощви.

— Южке, дотури дърва в пещта, че още не се е добре опалила!

Но Южка я нямаше, а и Петрек много не бързаше. Той товареше тор на двора, притупваше натоварената с връх кола, за да не се разсипва по пътя, и спокойно си приказваше със слепия старец, който сучеше въжета при плевнята.