Владислав Реймонт - Селяни

Грамадни борове, сякаш изковани от мед, се издигаха над него и хвърляха отгоре му разиграна и приспиваща сянка. Когато се бе вече напълно отпуснал, затропа някаква кола.

„Органистовия ратай превозва дървета на стружнята, това ще е“ — помисли си той, като повдигна натежала глава и пак я отпусна. Но не можа вече да заспи, понеже някой рече:

— Похвален!

Безимотни жени излизаха една по една с товари дърва на гръб, а най-сетне се мъкнеше Ягустинка, прегърбена почти доземи от тежината.

— Я си почини, че вече очите ти ще изскочат.

Тя седна до него, като подпря до дървото товара си и едва поемаше дъх.

— Не е за тебе такава работа — пошепна съчувствено той.

— Вярно е, съвсем съм останала без сили.

— Петрек, по-гъсто, по-гъсто стоваряй куповете! — викна той на ратая. — Защо те не отменят синовете ти?

Тя само намръщи лице и завърна зачервените си болни очи.

— Тъй си нещо отпаднала, че не може да те познае човек.

— И камъка що е, и той се троши под чука — простена тя, като отпусна глава. — Бедата по-скоро яде човека, отколкото ръждата желязото.

— Тежка година пред новото жито е тази дори и за стопаните.

— Който има лобода с трици, той не бива да говори за беда.

— Не приказвай така. Ела довечера, все ще се намери за тебе някоя крина картофи. Ще си ги отработиш по жътва.

Тя сърдечно заплака, като не можеше да изрече благодарността си.

— Па може и нещо повече да намери Ханка — добави е доброта той.

— Да не беше Ханка, всички бихме изпукали — шепнеше насълзено Ягустинка. — То се знае, че ще си го отработя, кога дотрябва. И не казвам за себе си. Бог да ти заплати! Що съм аз? — Смет, дето с ботуша се тъпче, дето никой я не знае, па съм и привикнала добре на глад, ама когато запищят милинките ми червейчета: „Бабинко, искаме да ядем“, па като няма с какво да запълни човек гладните им коремчета, то, казвам ти, краката си бих отрязала или от черквата бих смъкнала нещо, да го занеса на евреина, само и само да ги нахраня.

— Ти пак ли си при децата си?

— Майка нали съм. Да ги оставя ли в такава беда? А това лято като че ли всички злини все на тях се струпаха. Крава им умря, картофите им изгниха, та трябваше и за семе да купуват, вятър плевнята им събори, на това отгоре и снахата след последното раждане все боледува и всичко е оставено така, на божията милост.

— Така е, защото на Войтек само водка му дай и все в кръчмата го тегли.

— От мъка се напиеше някога, само от мъка, ама като му дадоха работа в гората, и не помирисва към евреина, нека ти кажат хората — защищаваше тя горещо сина си. — На сиромаха всяка чаша броят! Омекна гнева на господ, омекна, та остави на мира един глупав човечец. И за какво? Какво ли пък лошо е направил? — бъбреше тя, като издигна към небето страшните си изпитателни очи.

— Малко ли ги кълнеше и ти? — рече натъртено той.

— Ех, ще слуша господ глупаво лаене! Ами — добави като че ли по-тревожно и по-неспокойно тя — дори и когато кълне децата си, майката в душата си не им желае злото. В яд езика няма граница. Ами как…

— Войтек продаде ли вече ливадата?

— Воденичаря донесе цели хиляда злоти, но аз не дадох, че като попадне в ноктите на тоя вълк, и дявол не може да му я вземе. Па може и някой друг да се намери с пари?

— Чудесна ливада. Две коситби в годината като в кърпа вързани, да имах готови пари! — въздъхна той и се облизваше като котка за мляко.

— И Мачей още искаше да я купи, че е тъкмо на слог с Ягушината земя.

Той трепна при това име, но едва след някое време попита уж случайно, зареял поглед далече низ полята:

— Ами у Доминиковица що става?

Но тя го прониза с поглед, усмивка премина по бледите й устни, очите й блеснаха и като се приближи до него, заприказва състрадателно:

— Какво! Същинско пъкло! В къщи е като след погребение, студено е чак от скръб, отникъде ни радост, ни спасение! Изплакват само очите си и чакат божията милост! А най-много Ягуша…

И размотаваше тя като прежда най-различни неща за Ягушините мъки, жалби и изоставеност. Говореше разпалено, подмазваше му се и като че ли го подпитваше да изкопчи нещо от него, но той упорито мълчеше, понеже неочаквано го обзе такава скръб, та цял се разтрепера.

За добра чест върна се Южка и донесе половин престилка къпини. Насипа му от тях в шапката, събра ушатките и затича с всички сили към дома.

А Ягустинка, като не изкопчи ни дума от него, почна да се вдига с пъшкане.

— Остави ги! Петрек, я ги качи на колата! — заповяда кратко той.