Владислав Реймонт - Селяни

Те го поуспокоиха, та седна мрачен и така ядосан, че не отговаряше дори и на Настушините сълзливи шепоти. А те размисляха как да му помогнат. Но нищо не можеха да измислят, защото на Доминиковица главата й не увираше от нищо. Най-сетне Настка отведе брат си настрана и му каза нещо.

— Жена, ама умен съвет намерила! — викна зарадван Матеуш, като се върна при другите. — Казва да купим шест морги на Полесието от дворянина на изплащане! Какво, добър съвет ли е? А пък Доминиковица ще остане с пръст в устата, та ще побеснее от яд…

— Съвета като всеки съвет е добър, само че пари?

— Настуша има свои хиляда злоти, ще стигнат за капаро.

— Ами къща, други сгради, сечива, семе за посев откъде?…

— Откъде? Ето ги! Ето ги! — кресна изведнъж Шимек, като скочи пред тях и разтърси стиснатите си пестници…

— Така се приказва то, ама дали ще можеш? — промърмори недоверчиво Антек.

— Дайте ми, дайте ми само земя вие, па ще видите! — извика силно Шимек.

— Тогава няма какво да му мислиш, ами току върви при дворянина и купувай!

— Почакай, Антек, ей сега, да премисля всичко. Ще видите как ще се наредя аз — приказваше бързо Шимек. — А кой е орал имота на мама? Кой е сеял? Кой е прибирал? Нали все аз! Лошо ли съм уработвал нивите? Да не съм безделник, а? Нека каже цялото село, нека каже и мама! Земя ми само дайте, помогнете ми, братя рождени, па докато съм жив, ще ви се отплащам за това. Помогнете ми, мили хора! — викаше той и ту се смееше, ту плачеше, съвсем пиян от радостната надежда.

А като се поуспокои, почнаха и тримата да размислят върху всичко това.

— Само дворянина да се съгласи на изплащане! — въздъхна Настка.

— Ще станем поръчители с Матеуш, все ми се чини, че ще даде.

Настуша искаше чак ръце да му целува за добрината.

— Настрадал съм се и аз така, та знам какво е! — рече той тихо и стана да си върви, защото се беше вече напълно мръкнало, само дето небето бе ясно и зарите догаряха на запад.

Антек стоя някое време край вира и се колебаеше накъде да тръгне, но след малко се запъти към дома си.

Вървеше бавно, като че насила, и току се спираше с познати, тъй като улицата бе пълна с хора, разшавали се животни и деца. Песни се извиваха по портите, нейде изплашени гъски изкрякаха, зад воденицата вдигаха врява къпещи се момчета, някакви жени се караха отвъд вира, като че ли пред Балцерекови, от другаде пищялка пронизваше ушите.

Макар че не му се бързаше и с готовност се спираше да приказва с който се случеше, най-сетне стигна до къщи. Прозорците бяха разтворени и осветени, детето плачеше отвън, из двора се носеше кресливият глас на Ханка, а сегиз-тогиз и пискливото отвръщане на Южка.

Отново се поколеба дали да си отиде, или не, но когато Лапа заскимтя и заскача радостно по него, ритна го внезапно ядосан и пак свърна към селото. Тръгна из поповата пътека, премъкна се тъй тихо покрай органистови, че и псетата не можаха да го усетят, и веднага, при широкия слог, който делеше Клембовия имот от имота на свещеника, се пъхна в неговата овощна градина.

Скри се в дебелата сянка на клонестите дървета.

Сърпът на луната бе увиснал вече на потъмнялото небе и звездите все по-треперливо се разгаряха. Наставаше роена и много топла, същинска лятна вечер. Пъдпъдъците се чуваха из житата, откъм далечните ливади долитаха гърлестите гласове на дърдавците, а над полята висеше тъй дъхава тишина, та чак главата се замайваше.

Но не щеш ли, Ягуша не идваше.

Вместо нея на трийсетина крачки от Антек се разхождаше в бяло облекло и с гола глава свещеникът, така потънал в четене на молитви, та сякаш не виждаше, че конете му, както пасяха по мършавата и изгоряла угар, минаха в Клембовата детелина, която се чернееше като гора, израсла хубаво и цялата в цвят.

Свещеникът все ходеше и мърмореше молитви, рееше поглед към звездите, спираше понякога и се вслушваше внимателно, а когато низ селото нещо се раздвижваше, бързо се обръщаше и викаше уж ядосано на конете:

— Къде отиде бре, Сивчо? В Клембовата детелина, а? Я ги гледай, шмекерите! Чуждо ви се ще, а? А камшик по слабините не щете ли? Камшик, казвам ви! — заплашваше ги строго той.

Но кончетата тъй вкусно хрупаха, че на свещеника домиляваше да ги изпъди от чуждото, а само се оглеждаше наоколо и говореше тихо:

— Е, хапнете си, хапнете… ще прочета някоя молитва за душата на Клемб или пък ще му дам нещо за вредата! Лакомци, как са се нахвърлили на прясната детелина!

И пак продължаваше да ходи насам-нататък, четеше молитви и пазеше, без да се надява, че Антек го гледа, ослушва се и с все по-голямо безпокойство очаква Ягуша.