Владислав Реймонт - Селяни

— Ела, дядо, у нас да обядваш! У Боринови!

Просякът вдигна глава и облещи слепите си очи.

— Антековица, чини ми се! Бог да те възнагради! Ще дойда, може ли, ще дойда.

Вън от портата бе малко по-празно, но и там имаше просяци, наредени в два реда, та образуваха цяла улица и викаха по най-различни начини. На самия край бе коленичил някакъв млад просяк със зелена козирка над очите. Той свиреше с цигулка и пееше песни за царе и стари времена, та при него се бяха спрели цяла група и често-често хвърчеше по някой грош към шапката му.

Ханка се спря край гробищата, оглеждаше се за Южка и най-неочаквано съзря баща си.

Той седеше в редицата между просяците и протягаше плачливо ръка за милостиня.

Като че ли някой я с нож прониза; помисли си да не й се е сторило така, та разтърка веднъж-дваж очи; но той, той беше!…

„Тате при просяците! Господи!“ Огън я обзе от срам.

Тя надвеси повече кърпата над очи и се приближи до него изотзад, откъм колите, до които той бе седнал.

— Тате, какво правиш пък ти, а? — простена тя, като приклекна зад него, за да се пази от хорските очи.

— Ханушо… ами аз… ами…

— Още сега върви у нас! Господи, какъв срам! Хайде, върви!

— Не ща… Отдавна съм си намислил това… Защо да ви тежа, когато добри хора ще ми помогнат… Ще се помъкна с другите по света… Ще видя свети места… ще понауча нещо ново… Дори и някой грошец ще ви донеса… На̀ ти тая злотувка, купи някоя играчка за Петрушек… купи му…

Тя го хвана здраво за яката и почти го измъкна между колите.

— Още сега да вървиш у дома. Не те е срам!

— Пусни ме, ще се разсърдя!

— Скоро да хвърлиш тая торбичка, докато не е видял някой!

— Каквото си ща, това ще правя, така ами… защо да ме е срам?… Кому глада е кръстница, нему торбата е майка. — И той се откъсна от нея, мушна се между колите и конете и изчезна някъде.

Не бе възможно нито да го търси, нито да го намери в голямата навалица, на площада пред черквата.

Слънцето припичаше, та чак лъщеше кожата на човека, прах задушваше гърдите, а народът, въпреки че беше изморен и нажежен до последна жилчица, се движеше весело и вреше като в някой кипнал котел.

Латерната свиреше и се чуваше по цялото село; просяците провличаха по своему, деца свиреха с глинени петленца, кучета лаеха, коне се хапеха и пръхтяха, тъй като днес мухите особено много досаждаха; всеки приказваше, привикваше познатите си, отиваше при тях и се натискаше към сергиите, при които гъмжеше като в кошер и се чуваха тънки гласове на девойки.

Палатките с труфила чак се люлееха от навалицата на жените. Не по-малка блъсканица бе и дето продаваха колбаси, които висяха на пръти като дебели въжета. По-нататък бяха натрупани камари от хляб и симидчета. Някъде евреин викаше с шекерчета, на друго място изпод платнищените покриви се развяваха панделки и най-разнообразни върви маниста. И навред страшна блъсканица, бърканица и крясъци като в някоя хавра.

Мина доста време, докато народът взе да се по успокоява и да утихва; едни отиваха към кръчмата, други се стягаха да си вървят, а трети, изморени от жегата и от стоене на крака, се разполагаха под сянката на колите, било край вира, било на дворищата или градините, за да си похапнат и отпочинат.

Нажеженото пладне вече тъй пареше, че едвам можеше да се диша и никому не се искаше да приказва, нито дори да се движи, като и на премалелите в жаравата дървета, а понеже и из селото насядаха да обядват, току-речи, всичко се успокои. Само деца вдигаха тук-там врява и коне се дърпаха при колите.

А в попския дом свещеникът гощаваше гостите си свещеници и дворяните, през разтворените прозорци се виждаха глави, чуваха се разговори, разнасяше се звънтене на чаши и чинии, смехове и такива миризми, че мнозина преглъщаха слюнките си от тях.

Ямброжи, пременен празнично и с медали на гърдите, се въртеше постоянно в отвода и често изтичваше с вик пред къщи:

— Ще се махнеш ли, бре песоглавецо! Или ще те наложа с патерицата, та ще ме запомниш.

Но не можеше да разпъди пакостниците, които като врабци наобикаляха стобора, а по-смелите дори минаваха и под прозорците, та току ги заплашваше с дългия чибук на свещеника и кълнеше.

В това време дойде Ханка и застана при портичката.

— Търсиш ли някого? — попита той и закривуца към нея.

— Тате не си ли видял някъде?

— Билица ли? Такава жега е, че бог да те пази. Сигурно спи някъде под сенките… Брей, ячка е тоягата! — викна той пак и подгони едно момче.

А Ханка твърде загрижена тръгна направо към дома си и разправи всичко на сестра си, която бе дошла на обед.