Владислав Реймонт - Селяни

Тъкмо свещеникът излизаше със светите дарове, когато Ханка и Южка дойдоха, но понеже не можеха да се доближат и до входа на черквата, застанаха на открито слънце до стобора, разглеждаха из навалицата и поздравяваха познатите си с „Да бъде похвален“.

Веднага гръмна органът и започна литургия. Всички паднаха на колене, приседнаха и усърдно се замолиха.

Настана пладне. Слънцето увисна право над главите, лееше страшен врелец и всичко сякаш замря от тази горещина, нито лист трепваше, нито птичка прелиташе, нито какъвто и да било глас из полето се чуваше. Небето виснеше в мъртва тишина като нажежена до бяло стъклена плоча, а разтрептелият се като кипнала вода въздух заслепяваше, изяждаше очите. Земята пареше, пареха разгорещените стени, та хората коленичеха неподвижно, едвам дишаха и сякаш бавно се сваряваха в слънчевия кипеж.

Народът се молеше в дълбока тишина; кой с книга, кой с броеница, а някои само с голи думи и със сърдечни въздишки хвалеха бога. Тържествените гласове на органа се лееха като шумна молитва, понякога откъм олтара се разнасяше пеене или се обаждаха звънчетата, понякога загърмяваше дебелият глас на органиста и пак наставаха дълги, сякаш онемели от жегата мигове и пушекът от кадилницата излизаше през разтворената врата на черквата и омотаваше със синкава и благовонна мъгла главите на коленичилите.

Шумът на молитвите звучеше като едва уловимо и сипкаво бръмчене из нажежената тишина на горещото пладне, а на слънцето трептяха пъстри забрадки, клашници и вълненици, та целите гробища изглеждаха като посипани с цветя, покорно наведени в този свещен час пред бога, който сякаш бе скрит в пламналото слънце и в цялата тишина над света…

От време на време само някой изправяше гръб, разгръщаше ръце и въздъхваше дълбоко или нейде дете се разплакваше, или пък конско цвилене се разнасяше откъм колите.

Дори просяците утихнаха; тук-там само някой се сепваше в полудрямката си, запяваше по-силно „Радвай се, Богородице!“ и заскимтяваше за милостиня.

А жегата все повече се усилваше и слънцето тъй прежуряше, че полята и градините се бяха разгорели като огън и сякаш бели пламъци трептяха над тях.

Затишието ставаше все по-сънно, мнозина вече хъркаха здравата, мнозина климаха наколеничили, а някои излизаха да се поразведрят, та час по час нейде скърцаха геранила на кладенци.

Чак по време на шествието, когато черквата се затресе от песни, когато почнаха да изнасят хоругвите, а след тях излезе свещеникът под червения балдахин с дарохранителницата в ръце, съпровождан от самите дворяни, народът се сепна и тръгна с литията.

Камбаните забиха, песента бликна от всички гърла и отекна чак нейде до слънцето, мощна, гръмлива, сърдечна, а шествието заливаше полека белите разпалени стени на черквата като заприщена река. Червеният балдахин плуваше напред, цял в дим от кадилниците, само понякога блясваше златната дарохранителница и мигаха редиците от запалени свещи. Като птици с криле шумяха разперените хоругви над мравуняка от човешки глави, клатеха се окичените с тюл и панделки икони, камбаните радостно биеха, органът гърмеше. А народът пееше увлечено и от все сърце и с всичката си скръбна душа се възнасяше чак някъде към небесата, чак до пресветото слънце.

А след шествието, когато пак започна служба в черквата и органът пак загърмя трогателно, на гробищата настана предишната тишина, но сега вече никой не дремеше, молитвените шепоти се усилиха, въздишките станаха по-гласни, просяците вече подрънваха паничките си, а тук-там почнаха и да си приказват тихичко.

Дворяните наизлязоха из черква и напразно търсеха сянка да седнат; най-после Ямброжи разпъди селяните изпод едно дърво и наслага столове; дворяните насядаха и поведоха разговор помежду си.

Беше и дворянинът от Воля, но той не седна, ами постоянно се въртеше из гробищата и щом зърнеше някой познат липченец, спираше се и приятелски го заприказваше. Забеляза той и Ханка и веднага си проправи път към нея.

— Човека ти върна ли се вече?

— Ами още не е!

— Ти навярно си ходила при него?

— То се знае, веднага след погребението на свекър ми отидох, ама ми казаха в управлението, че след една неделя ще го пуснат, то се пада в сряда.

— Ами с гаранцията? Ще я внесеш ли?

— Рохо се грижи за това — рече предпазливо тя.

— Ако нямаш пари, аз ще поръчителствувам за Антек.

— Господ да ти заплати! — Тя се наведе до краката му. — Рохо може да я нареди някак, а ако не успее, трябва да се подири нещо друго.