Владислав Реймонт - Селяни

Дълго време се чуваха по пътя, тъй шумно отиваха; мнозина дори, за да пооблекчат душата си, запяваха или пък разпалено викаха.

А у Боринови, щом си излязоха гостите и настъпи тъмната вечер, стана някак чудно тихо, пусто и тъжно.

Ягуша се мяташе из стаята си като птичка в клетка. Час по час изтичваше при Ханка, но като виждаше как всички се движат посърнали и убити, избягваше, без дума да каже.

Също като в гроб бе в цялата къща и след като привършиха работата около добитъка и вечеряха, макар че дрямка налягаше всички, никой не ставаше да отиде да спи. Седяха пред огнището и загледани в огъня, се вслушваха с тревога във всеки шум.

Беше тиха вечер, само понякога полъхваше вятър и зашумяваха дърветата; понякога плет изпращеше, стъклата на прозорците подрънваха или Лапа заръмжаваше и страшно се наежваше, а после наставаше дълго, безкрайно, напълно гробно затишие.

А те седяха все по-тръпнещи и тъй разтревожени, та час по час някой се прекръстваше и захващаше с разтреперани устни молитва, защото на всички вече се струваше, че нещо се движи някъде, че ходи по тавана, та чак гредите пукат, че слуша под вратите, че назърта през прозорците и се трие покрай стените, като че ли натиска ръчките на бравите и с тежки стъпки обикаля цялата къща.

Слушаха те пребледнели и със затаен дъх, сякаш замаяни.

Изведнъж кон запръхтя в конюшнята, Лапа силно залая и се спусна към вратата, Южка не можа да изтрае повече и изписка:

— Тате! Господи! Тате! — и заплака изплашена.

При тия думи Ягустинка щракна три пъти с пръсти и рече сериозно:

— Я недей рева! Пречиш на душата с миром да си отиде; плачовете я само задържат тука на земята. Разтворете вратите, нека си хвръкне тая пътница към божиите полета… Нека си полети с миром.

Отвориха вратата. В стаята зацари тишина и мъртвота, никой не се помръдваше, само пламналите очи блестяха и Лапа душеше по ъглите, поскимтяваше и въртеше опашка, като че ли се радваше някому, и сега вече всички най-дълбоко чувствуваха как помежду им някъде броди душата на покойника.

Най-после Ханка запя с развълнуван и сподавен глас:

И всички запригласяха с безкрайно облекчение.

Беше чудно хубав, истински летен ден.

Трябва да беше десет часът сутринта, защото слънцето висеше насред между изгрев и пладне и все по-горещо се издигаше по небето, когато всичките липченски камбани загърмяха с все сила.

Онази камбана, която наричаха Петър, гърмеше най-силно и пееше с цяло гърло, като когато някой пийнал мъж върви из пътя, сполита от единия край до другия и напевно разправя с гърлестия си глас на целия свят своите радости.

И другата, по-малката, за която Ямброжи казваше, че била кръстена Павел, биеше не по-тихо, а пригласяше разпалено, взимаше висок тон, провличаше и пееше до забрава с чистия си глас; звънеше тя като някоя девойка, когато я обземе любовен копнеж, или като някой пролетен ден, който се втурва в полята, провира се между житата и с цялото си сърце пее на ветровете, на нивите, на ясното небе и на собствената си радостна душа.

Третата — сигнатурката, чуруликаше като птичка и напразно се мъчеше да надпее големите, но не можеше, ако и да вдигаше врява с отсечения си и бърз глас, сякаш с детинско упорство. Звъняха те и образуваха отличен оркестър, в който и бас бръмчеше, и цигулка провличаше, и дайре весело звънкаше с дрънкулките си. Гърмяха те заедно и проглушаваха ухото с тържествения си и силен глас.

На събор тъй радостно приканват те богомолците, защото днес е свети Петър и Павел. Винаги този ден се празнува тържествено в Липци.

Пък и време отлично бе настанало: тихо, слънчево и хубава жега предвещаваше, но въпреки това още от зори на мегдана пред черквата продавачи бяха започнали да разполагат най-различни бараки, сергии и маси с платнени покриви.

Щом забиха камбаните и радостният им глас се понесе по света, скоро по сухите пътища и в облаци прахуляк все по-често затрополиха коли, па и пеши много се точеха: докъдето поглед стигаше, по всички посоки, по всички пътища и пътеки и между нивите се аленееха женски премени и се белееха развени клашници.

Идваха те, проточили се едни след други като гъски, и трепкаха в маранята и между зелените жита.

Слънцето все по-високо и по-високо изскачаше и плуваше като златна птица по ясното синьо небе. То блещеше и тъй щедро припичаше, че въздухът вече затрептя над полята. Понякога само още полъхваше приятен хлад откъм ливадите и залюляваше побелелите жита. Тогава и овесите зашумяваха тихичко, и младите пшенични класове се разтърсваха, а цъфналите ленове потичаха в синкави потоци като реки; но скоро всичко пак потъваше полекичка в слънчевата жарава и затишие.