Владислав Реймонт - Селяни

Хей, радостен и истински ден за събор беше туй! Камбаните дълго биеха, звучните им гласове се носеха с такава сила по света, че чак билките се полюляваха и птичките пръхваха изплашени, но бронзовите им сърца биеха непрестанно, отмерено, силно и възвишено и към слънцето се въздигаше пленителна песен и вик!

— Помилуй ни! Помилуй! Помилуй!

— Майко пресвета! Майко! Майко!

— И аз моля! И аз! И аз! И аз!

Пееха те от все сърце и в същото време разгласяха тържествения празник.

И във въздуха някак се чувствуваше светият съборен ден: празник бе в окичените със зеленина къщи, които проблясваха отдалече като запалени свещи, в радостните гласове и в онова нещо, което човек не може да изкаже и което се издигаше над полята и изпълваше сърцата с мила тишина и радост.

Народът на тълпи бързаше на събора и прииждаше от всички страни. Над всички пътища непрестанно се виеха кълба от прахуляк, трополяха коли, коне цвилеха, прелитаха най-разнообразни гласове, високи разговори се преплитаха; понякога някой се навеждаше от каруцата и викаше на пешаците или пък окъснял просяк бързаше и жалостно си припяваше, а в колите някои шепнеха молитви и се оглеждаха наоколо с няма почуда, защото земята бе пременена като за сватба — цяла окичена с цветя и зеленина, цялата в птичи песни, в шум на жита и жужене на пчели; тя бе тъй чудна, необхватна, сватбена и свещена в своята животворна сила, та чак дъхът замираше на човека.

По слоговете дърветата стоеха като на стража, изправени и загледани в слънцето. Долу, докъдето око стига, се простираха зелените и шумни поля като възбунени води и като води понякога се люшкаха насам-натам и се удряха о всички пътища, слогове и ровове, които се мяркаха като цветни панделки, богато преплетени с пухкаво бяло, жълто и виолетово; защото цъфтяха ония тъй разнообразни ралички, цъфтяха съвлеци, които гледаха със спотаени и миризливи очи из гъстите жита, цъфтеше метличината, и то на малко по влажните места тъй гъсто, сякаш там бе слязло небето, на цели острови цъфтяха грахори, та лютичета, та жълтурчета и червени бодили, и огничета, и детелина, и парички, и лайкучки, и хиляди други, които само господ може да знае, защото само за него цъфтят те и така миришат, че просто мъгла се вдига над полята, все едно че свещеникът прекадява светото причастие.

Този-онзи вдъхваше с упоение дълбоко през нос, шибваше с камшик конете и подкарваше по-бързо, защото слънцето все по-разпалено припичаше, та чак на сън караше и не един от каруцарите клатеше вече отпусната в дрямка глава.

Не след много време и Липци се препълни с народ.

Защото прииждаха и прииждаха без край. Навсякъде: по улици, около вира, покрай плетища, из дворове и където вече можеше да се намери малко сянка, разпрягваха коне и оставяха коли, че на черковния площад беше такава навалица и така наблъскани кола до кола, та едва можеше да мине човек.

Липци просто се губеше в това море от хора, коли и коне.

Все по-голяма бърканица наставаше, разговори и крясъци се разнасяха над цялото село. Народът шумеше като разлюляна гора. Жените насядваха покрай вира да натопят крака, да обуят обувките си и да се притъкмят за черква; мъжете, насъбрани на купчини, се разговаряха със съседите си, а пък девойки и момци се трупаха лакомо пред бараки и сергии и най-вече пред свирещата латерна, на която някакво животно от далечни страни, облечено в червено, прилично по мутрата си на стар немец, скачаше тъй смешно и такива дяволии правеше, че си изпокапваха от смях.

Латерната свиреше усилено такава мелодия, че на мнозина краката сами се повдигаха, па като на пригласа и наредените в два реда от черковната врата до площада просяци запровличаха божяшките си песни; на самата гробищна врата седеше пълният сляп просяк, онзи, дето винаги го водеше кучето; той пееше най-разпалено и най-тънко провличаше.

Но щом камбаната удари за служба, народът изостави забавите и като отприщен поток се понесе към черквата и тъй я изпълни, че ребрата им пращяха, а неспирно прииждаха нови хора, тъпчеха се, па дори се и поскарваха, но повечето бяха принудени да останат вън и да се прислонят до стените и дърветата.

Пристигнаха и неколцина свещеници от други енории и веднага насядаха в сложените под дърветата изповедалници да изслушват изповеди, без да гледат нито навалицата, нито жегата.

Вятърът бе напълно престанал и горещината ставаше вече нетърпима, жив огън се изливаше право въз главите, но народът се натискаше търпеливо към изповедалниците, пъплеше из гробищата и напразно търсеше сянка или какъвто и да било заслон.