Владислав Реймонт - Селяни

— Не забравяй, че ако стане нужда, ще поръчителствувам за него.

И тръгна по-нататък към Ягуша, която беше заедно с майка си наблизо до стената, увлечена в молитвите си, а той, като не намери съответна дума, усмихна й се само и се върна при своите.

Тя го изпроводи с очи и изгледа внимателно дворянките, които бяха тъй пременени, че да се захласнеш, а такива белички в лицата и такива тънки в снагите… божичко! А пък миришеха на хубаво като от кадилница.

Те ем правеха хлад с нещо като разперена опашка на пуяк. Неколцина млади дворяни ги гледаха в очите и така се смееха за нещо, че на селяните се видя грозно.

Изведнъж нейде към края на селото затрополяха силно коли и облаци плах се вдигнаха над дърветата.

— Някои закъснели — пошепна Петрек на Ханка.

— Идат, когато всичко се свърши — подметна някой.

А други се навеждаха през оградата и любопитно оглеждаха по пътищата покрай вира.

След малко, всред крясъци и лай се показа цяла върволица от грамадни, покрити с бели чергила каруци.

— Немците са! Немците от Подлесието! — викна някой.

Истина беше.

Бяха десетина-двайсет каруци, запрегнати с яки коне; под платнищените кочии се виждаше различна покъщнина, из нея бяха насядали жени и деца, а рижи, охранени немци, захапали лули, вървяха пеши. Едри кучета тичаха отстрани, зъбеха се и лаеха понякога липченските, които дружно ги подгонваха.

Народът се спусна да ги гледа, а мнозина прескочиха оградата, за да видят по-отблизо.

Немците караха полека, като едвам си проправяха път през навалицата от коли и коне, но никой не свали каскета си дори пред черквата, нито поздрави някого. Само очите им горяха и брадите им трепереха като че ли от яд. Те изглеждаха народа надменно като някои разбойници.

— Шалварановци такива!

— Кобилски синове!

— Свински подопашници!

— Кучешко потекло!

Посипаха се прозвища като камъни.

— Е-е, кой излезе отгоре бре, немци? — викна по тях Матеуш.

— Кой кого победи?

— Страх ви е от селския пестник, а?

— Я почакайте! Днеска е събор, да се повеселим малко в кръчмата.

Те нищо не отговаряха, само шибаха конете и много бързаха.

— По-полека бе, шалварановци, панталоните ще си изпогубите.

Един от младежите замери с камък подире им, па и други почнаха да къртят тухли, за да го последват, но намериха се хора, та овреме ги задържаха.

— Оставете ги на мира, момчета, да се махне тая напаст оттука.

— Чума да ви измори, кучета протестантски.

А една от жените протегна пестници към тях и им викна:

— Дано до едни да пукнете като бесни кучета…

Най-после отминаха и се изгубиха на тополовия път, само от сенките и вдигнатия прах се носеха все по-слаби полайвания и тропот на каруци.

Такава радост обзе тогава липчени, че на никой не беше вече до молитви и все повече се струпваха около дворянина. А той, доволен много от това, заприказваше весело с този-онзи, черпеше с енфие и най-сетне каза похвално:

— Здраво ги подпушихте. Целия рояк се вдигна.

— Защото им смърдяха нашите кожуси — засмя се някой, а Гжеля, братът на кмета, рече уж загрижено:

— Не е за съседи на селяндури такъв деликатен народ, веднъж да го халосаш по главата, и се търкулва наземи…

— Някой бил ли се е с тях? — попита любопитно дворянинът.

— И още как! Нали Матеуш само бе барнал едного, че не му отговорил на поздрава „Да бъде похвален“, а той веднага се обрял с кръв и по чудо не умрял.

— Много мек народ, наглед като дъбе, ама мушнеш ли го с пестница, все едно, че възглавница си ударил — обясняваше тихо Матеуш.

— Не им провървяло в Подлесието, казват, че кравите им измрели.

— Истина, не караха нито една със себе си.

— Кобус би могъл да каже! — изпусна се един от момците, но Клемб му викна остро:

— Ти си щур като овен! Измряха от говежда болест, така да знаеш…

Потръпнаха от тайно злорадство, но никой вече зъб не обели. Ковачът се приближи и рече:

— На господин дворянина трябва да благодарите, че се махнаха немците.

— Защото предпочитам на свои да продавам, па ако ще и на половина цена по-долу — уверяваше той разпалено, като разправяше надълго и нашироко как неговите деди и прадеди винаги са били наедно със селяните, винаги с тях са вървели…

При тия думи Шикора се усмихна и рече тихичко:

— А бе то стария дворянин заповяда такива тояги да изпишат на гърба ми, та още ги помня.

Но дворянинът си направи оглушки и тъкмо тогава разправяше колко труд положил само и само да се отърве от немците; разбира се, че селяните го слушаха и политично потвърждаваха думите му, но не забравяха в душите си ония негови добрини, от които си бяха тежко изпатили.