Владислав Реймонт - Селяни

Глъчката се усилваше и лицата пламваха, тъй като бутилката с водка често обикаляше и приятно къркореше, та мнозина вече пипнешком търсеха по масата чашите си, а с другата ръка прегръщаха около врата съседа си и фъфлеха със заплетен език. Все още сегиз-тогиз някой повлечеше жална песен и се опитваше да изкаже помен за покойния, но вече никой не пригласяше, нито слушаше, защото всички приказваха на групи, кой с когото му се харесало, като се уверяваха в приятелство едни други и час по час се чукаха, а някои по-жадни за пиене се измъкваха тихичко навън и поемаха към кръчмата. Само Ямброжи днес съвсем не приличаше на себе си. То се знае, и той пи толкова, колкото и другите, па може и повече, понеже сам си искаше да му наливат, но седеше нейде в къта страшно посърнал, постоянно търкаше очи и тежко въздишаше.

Някой го побутна и искаше да изтръгне весела приказка от него.

— Не ме закачай, че съм нажален! — изломоти той. — Скоро, скоро ще умра… Само кучетата ще завият по мене и жена някое счупено гърне ще задрънка — мърмореше плачливо. — Ами как, бях на кръщенето на Мачей!… На сватбата му съм танцувал! Баща му, дядо му съм погребвал! Хубаво помня! Господи мой, Исусе, и толко много народ изпратих, на толко много други съм бил камбаната… Сега е време и за мене…

Внезапно стана от стола и излезе бързо в градината; Витек казваше после, че старият седял до късно зад къщи и плакал…

Разбира се, никой не се загрижи за него: всеки си имаше достатъчно свои грижи, при това към мръкване дойдоха съвсем неочаквано свещеникът и дворянинът.

Свещеникът успокояваше ласкаво осиротелите, галеше децата, разговаряше с домашните, дори с удоволствие пиеше чая, който Южка му бе поднесла, а дворянинът поприказва с тоя-оня за различни неща, взе подадената му от ковача чаша, пи за здравето на всички и рече на Ханка:

— Ако някому е мъчно за Мачей, на мене е най-мъчно, защото, да беше сега жив, на драга воля бих се сдобрил със селото. Може би щях да дам и онова, което по-рано искахте… — рече той по-силно, като се оглеждаше наоколо. — Но има ли с кого да поговориш за такова нещо? Чрез комисаря не искам, а от селото никой не се обажда пръв!…

Слушаха го внимателно и мислеха върху всяка негова дума.

Още нещо приказва той, но като че ли на стена приказваше: никой не се обади, уста дори не отвори, само одобряваха, почесваха се по челата и се споглеждаха многозначително. Като видя, че не ще успее да сломи тая зорка предпазливост, той покани свещеника и си тръгнаха, изпратени от всички чак до портата.

Едва след като си отиде той, те взеха да се чудят и усилено да размислят:

— Я гледай, я гледай, самия дворянин да дойде на селско погребение!

— Има нужда от нас, затова се докарва — рече Плошка.

— Защо пък да не е дошъл човека така, от добро сърце? — защити го Клемб.

— Стар си вече, но още ум нямаш. Кога ли е дошъл с добро сърце в село дворянина, а?

— Нещо го стяга чепика, щом е взел да търси помирение той!

— Само че такова, дето ще е по-потребно на него, отколкото на нас.

— Пък ние можем да почакаме, защо да не можем! — рече пияният Шикора.

— Ти можеш, ама другите не могат! — вресна ядосано Гжеля, братът на кмета.

Почнаха вече да се карат и обиждат, защото един приказваше едно, друг друго, трети нито с тези, нито с другите се съгласяваше, а някои мърмореха:

— Да даде гората и нивите, ще се спогодим.

— Няма нужда от спогодба, ще дойдат и нови дялове, па и без това всичко ще бъде наше. Нека тоя син майчин по просия да тръгне зарад пакостта, дето ни направи.

— Душат го евреите, затова скимти сега за помощ от селяните.

— А по-рано само знаеше да крещи: махай се оттук, простак такъв, че с камшика!

— Казвам ви: не му вярвайте на дворянина, че всеки дворянин само злото мисли на селския народ — викаше някой по-пиян.

— Я слушайте, стопани! — викна изведнъж ковачът. — Нещо умно да ви кажа: щом дворянина търси да се спогоди с нас, трябва да приемем, да се спогодим, да не чакаме на върба грозде.

При тия думи стана Гжеля, кметовият брат, и викна:

— Истина, самата истина ви казва човека! Хайде в кръчмата, там ще се поразговорим.

— А аз плащам за цялата компания — добави с готовност ковачът.

И без да се бавят, тръгнаха всички към портата.

Падаше вече вечерният здрач, кравите се връщаха от паша и по цялото село се разнасяха мучене, гакане, кръшни мелодии на цафари и детски песни и врясъци.

Въпреки несъгласието и възпротивата на жените, мъжете се запътиха наедно към кръчмата. Само Шикора вървеше малко надире, хващаше се за оградите и нещо дълго бълбочеше край тях.