Владислав Реймонт - Селяни

По средата караха ковчега, сложен на високо върху слама, та всички го имаха все пред очи, а веднага след него вървяха бавно домашните на Борина с бурен плач и вайкане, а отстрани и отдире, кой където бе намерил място, се натискаше цялото село и вървеше в дълбока скръб и мълчание.

И болните, и сакатите дори бяха излезли да го изпроводят.

Замъгленото, сиво небе висеше ниско, сякаш опряно на наведените над пътя грамадни тополи. Всичко стоеше неподвижно и прегънато, като че ли заслушано в тия скръбни песни, и когато повея вятър и раздвижи ниви и дървета, посипа се роса като тих и жален плач, а разлюлените жита се поклащаха бавно с тежките си класове и все по-ниско се навеждаха, сякаш падаха в краката на господаря в последен смирен поклон.

Песента на свещениците се разнесе далече из въздуха и страшна тишина се стовари на душите. Само камбаните непрестанно ечаха, биеха с тъжен глас, викаха нещо към мрачното небе, към горите и към замъглените далечини. Чучулигите пееха над полята, някъде кола заскърца, хоругвите пърпореха, калта шляпаше под краката и болезнени, сиротински плачове непрестанно се носеха.

— „Miserere mei, Deus!“ — запя отново свещеникът, а след него повториха заедно скупският свещеник, органистът и ковачът, който държеше чадър над свещениците, защото пак започна да ръми.

И тъй страшно, тъй отчайващо, тъй плачевно пееха, та чак сълзи извикваха; сърцата замираха, а тревожните очи, унесените в човешкото безсилие очи се рееха по света и по облачното небе и просеха милост. Лицата бледнееха, душите страдаха, болезнен трепет обземаше хората и те въздъхваха все по-тежко, а някои вече бършеха сълзите си или шепнеха молитви с посинели устни, удряха се в гърдите и се каеха сломени; всички бяха помрачени от тежка безнадеждна тъга, бяха потиснати от безгранична жал, та като някакви люти пушеци се носеха в душите им тревожни размисли и стенания.

Божичко, смили се над нас, грешните! Господи!

О, съдбо човешка, съдбо неотстъпчива!

А защо са всичките тия трудове с пот на челото? Какво е този човешки живот, който се стопява като сняг без следа, та дори и родните деца не си го спомнят?

Само една скръб, само плачове, само страдания…

И какво е това щастие, добруване, надежди?

Празен дим, тление, измама, нищо…

А ти, човече, какво си ти, който се големиш и се държиш гордо над всички други създания?

Само вятър си и ти, който не се знае откъде дохожда, не се знае защо вее, не се знае накъде отвява…

И ти, човече, се смяташ господар на целия свят?

Рай да ти дадат — ще трябва да го оставиш.

Всичките сили да ти даде някой — смъртта ще ти ги изтръгне.

Най-големия разум да ти признаят — пак на прах ще станеш.

И не ще превъзмогнеш съдбата си, окаянико, смъртта не ще победиш, не…

Защото си безпомощен, слаб и излишен като лист, който вятъра отбрулва и завява по света.

Защото, човече, си в ноктите на смъртта като птичка, грабната от гнездото, която си писука радостно, скача и пее, без да знае, че скоро зла ръка ще я стисне за гърлото и ще я лиши от сладкия живот.

О, душо, защо движиш човешкия труп, защо?

Тъй чувствуваше народът, тъй размисляше и гледаше печално зелените поля, блуждаеше със скръбни очи наоколо и тежко въздишаше от тези неизказани болки, та лицата каменееха и душите се разтреперваха.

Но те знаеха също, че едничката човешка надежда е в Христовото снизхождение, а едничкото прибежище на душата — в неговото свето милосърдие.

— Secundum magnam misericordiam Tuam… 39 39 По твоята велика милост (лат.). — Б.пр.

Тежките латински изрази падаха като замръзнали буци пръст върху душите, та хората неволно навеждаха глава, сякаш под неумолимата коса на смъртта, но вървяха, без да спират. Вървяха те твърди и примирени, сиви и силни като камъните, които се виждаха по слоговете, готови вече на всичко и безстрашни, прилични едновременно и на угарите, и на буйните цъфнали поля; еднакви по сила и по слабост на дърветата, които всеки миг можеше гръм да ги тресне и да ги предаде в ръцете на смъртта, а те гордо се извисяват към слънцето и пеят мъдрата, радостна песен на живота…

Цялото село вървеше, натискаха се из пътя, но всеки бе потънал в скръб и като че вървеше в неизмерима пустош и усамотение и всеки гледаше нейде далече, като да виждаше през замрежените си от сълзи очи своите бащи, деди и прадеди, носени там, на гробищата, които прозираха вече през дебелите дънери на тополите…

Камбаните не преставаха да бият и мрачната песен се издигаше като все по-силен стон, гробищата бяха вече близко и израстваха между житата с кичурите дървета, кръстове и гробове и сякаш се разтваряха като страшен, никога незапълнен дол, в който бавно и безспирно се стича целият свят, та на мнозина вече се струваше, като че в този дъждовит въздух от всички страни бият камбани, от всички страни свещи светят, черни хоругви се веят и погребални песни се пеят; струваше им се, че от всяка къща изнасят мъртвешки ковчези, по всички пътища се движат погребални шествия и всеки оплаква някого, вие и тъй хлипа, та дори цялото небе и цялата земя се изпълват с жални стонове и се изливат потоци от непрестанни горчиви като пелин сълзи…