Владислав Реймонт - Селяни

До късно през нощта пяха при Борина, а когато се разотидоха, останаха само Ямброжи и Агата да го пазят до сутринта.

И пееха те отначало с глас, но като престана всяко движение и ги притисна бездънната тишина на нощта, и тях ги налегна дрямка: вкопча се яко за главите им и те запровличаха все по-тихо и по-неразбрано, не се сепваха дори тогава, когато Лапа влизаше и с тихо скимтене лижеше намазаните с мас ботуши на покойника.

Почти посред нощ гъста тъма притисна земята, угаснаха звездите, заоблачи се навред и още повече утихна; само от време на време някое дърво се полюлееше и тихичък, плах шум се понесеше или отнейде се откъснеше някакъв странен глас — нито крясък, нито гръм, нито далечен вик — и изчезнеше неизвестно къде…

Селото почиваше в дълбок сън и сякаш на самото дъно на тъмнината. Само стаята на Борина светеше бледо в тази мрачна бездна и през разтворените прозорци се виждаше простреният между жълти светлинки Мачей, забулен от пушека на кадилниците като от някакъв синкав облак. Ямброжи и Агата, облегнали на него глави, вече спяха здравата, та хъркането им се разнасяше надалече.

А тази къса лятна нощ минаваше скоро, като че бързаше за някъде, преди първи петли да пропеят; свещите догаряха една по една и гаснеха като очи, изморени от гледане в умрелия, така че към съмване остана най-голямата и трепкаше като златно копие.

Най-сетне и сивата, замъглена зора, извлякла се лениво от полята, назърна в стаята, право в лицето на Борина, което като че ли се посъживи, като че ли се пробуди от тежък сън и вслушано в първите чуруликания из гнездата, гледаше през почернелите клепачи в още далечните зари на изгрева.

Светлината се усилваше и като снежна виелица се пръскаше по земята.

Небето се проясни като платно на белилки, огряно от слънце; откъм полята полъхна хлад, вирът въздъхна и сънно се раздвижи, а изпод мрачните бездни на нощта се появиха очертанията на горите, които се издигаха над земята като черни облаци, а някои самотни дървета виреха горделиво кичури в разбеления въздух като китки от черни пера; повея и първият вятър, разлюшна овошките из градините и почна да облъхва заспалите по пейките.

Но рядко още някой трепваше и отваряше очи. Всичко лежеше в сладко доспиване и се ленеше, както бива обикновено след празник или след панаир.

Не след дълго се показа и самият ден, само че някак замъглен и печален. Слънцето още го нямаше, но чучулигите вече звъняха своите молитви, водите по-шумно заклокочиха и житата се раздвижиха и заудряха със съскащи класове по слогове и пътища, някъде из дворищата се понасяше тъжно блеене на овце, другаде гъски кресливо гакаха или петли деряха гърла. Чуваха се вече човешки гласове, хлопане на вратни, конски пръхтеж; наставаше оживление, народът се вдигаше, цяло село се събуждаше и се залавяше за всекидневния си труд, само у Боринови бе още тихо и спокойно.

Заспали бяха от онези скърби и тежки грижи, та чак на двора се чуваха хърканията им.

Вятърът всеки миг нахлуваше през отворените прозорци и врати, блъскаше се с шум из къщи и напразно развяваше косата на мъртвеца и пламъка на последната свещ.

Не мръдна Борина, не отвори очи, не скочи да работи и другите не караше да работят… Лежеше си той мъртъв, тих, състинал се като камък и за всичко вече глух.

А вятърът се усили и мощно удари в овощната градина, та всичко наоколо почна да се люшка, да шуми, да се блъска, разклати се и сякаш назърташе към посинялото лице на Борина; гледаше го замъгленият ден, гледаха го разлюлените дървета, а онези стройни и гъвкави като девойки ружи се навеждаха в ниски поклони през прозорците; час по час откъм двора влизаше някоя бръмчива пчела или пеперуда долиташе право към светлината на пламъка; ту заблудена ластовичка зачуруликваше над него, ту мухи хвърчеха, припълзяваха бръмбарчета и всевъзможни божи гадинки, а заедно с тях навлизаше в стаята тихо бръмчене и шум, и пърхане, и църкане, като че ли в един глас на жива сърдечна жалба:

— Умря! Умря! Умря!

И всичко живо се тресеше, хлипаше и се унасяше като в сподавено горчиво оплакване. По едно време току изведнъж настана тревожно затишие, всичко като че ли спотаи дъх и падна ничком на земята, тъй като из здрача на зората изгря червеното грамадно слънце, издигна се над света, обгърна го с властното си и животворно око и пак се скри в сплъстените облаци.

Целият свят посивя и не след много заръси ситен и топъл дъжд с обилни капки, та изведнъж цялото поле и всички градини зазвъняха в сипкав непрестанен шепот.