Владислав Реймонт - Селяни

Лежеше си тъй пременен Мачей Борина в оная мъртвешка тишина, лежеше той, справедливият и умен човек, истинският християнин, селски стопанин от деди и прадеди и пръв богаташ в селото.

За последен път сложи той отрудена глава под бащин покрив, както в топлите краища птицата, преди още да литне на воля към небесата, тръгва насам, накъдето от вечни времена са литвали всички.

Той бе готов вече да се сбогува с познати и роднини, готов за далечния път.

Душата му стоеше вече смирена пред божия съд, само този нищожен труп, тези човешки останки, напуснати от оживителното дишане, лежеха и сякаш леко се присмиваха между свещи, кадежи и непрестанни молитви.

И прииждаха, непрестанно прииждаха хора; кой жално въздъхваше, кой се удряше в гърди и горещо се молеше, кой мислеше, клатеше тъжно глава и избърсваше тежка сълза на печал, та молитвен шепот, сподавени хлипания и пълни с въздишки разговори трептяха и обзимаха човека като ръмеж на есенни дъждове. А хората влизаха ли, влизаха безкрай; идваха стопани и безимотни, идваха жени и девойки, идваха стари и млади, цяло Липци се блъскаше вече в стаята и отвода, а по прозорците се трупаха толкоз много деца и тъй вдигаха шум, че Витек, като не успяваше да ги разгонва, насъскваше Лапа върху им, но кучето пък не го слушаше, днес то се увърташе около Южка, а понякога тичаше около къщи и виеше като обезумяло.

Над цялото село натегна Бориновата смърт; денят беше прекрасен, слънчев, с дъх на пролет и неизказано приятен, а чудна тъга бе обгърнала къщята, чудна тишина залегна по всички улици. Хората вървяха посърнали, мрачни и страшно угрижени, всеки въздишаше жално, разгръщаше ръце и се замисляше върху печалната човешка орис.

Мнозина, които бяха приятели на покойния, останаха пред къщи, а някои стопанки утешаваха Ханка, Магда и Южка, от приличие поплакваха заедно с тях и учтиво ожалваха осиротелите.

Само при Ягуша не пристъпи никой с добра и утешителна дума. Разбира се, тя не изпитваше нужда от съжаления, но все пак така я заболя от тази изоставеност, че избяга в градината, мушна се в гъсталака и там престоя цели часове, като се вслушваше само в работата на Матеуш около ковчега.

— Нима смее да се показва пък и на очи! — процеди през зъби кметицата.

— Остави я на мира! Не е време сега за това! — смъмра я някоя.

— Бог нека я съди — добави миролюбиво Ханка.

— Зарад тия ти думи кмета хубавко ще я възнагради! — засмя се ковачът. Добре, че го повикаха у воденичаря, понеже кметицата се бе вече наежила като пуйка и бе готова да се кара.

Ковачът избухна в силен смях и забърза, а те останаха и си приказваха за това-онова все по-тихо и сънно, сякаш поради тежките грижи или горещината, която ставаше наистина непоносима. Ставаше страшно тъжно и задушно, и най-лекичък ветрец не полъхваше, нито един листец, нито едно клонче не се поклащаше и макар че отдавна беше превалило пладне, слънчевият жар още се изливаше като жив огън и тъй припичаше, та стените плачеха със смола и вехнеха бурени и цветя.

Изведнъж се разнесе продължително и тъжно мучене: един селянин водеше крава отвъд вира.

— Навярно на поповия бик! — обади се Плошковица и следеше с поглед кравата, която се дърпаше на повода.

— Воденичаря още по-добре мучи за него, само че от яд! — подзе Ягустинка, но на никоя не се щеше да приказва.

Седяха те разкрачени като квачки на пясък и едва дишаха от горещина. Жегата, тишината и плачливият непрестанен глас на молещата се при умрелия Агата ги обезсилваха.

Чак когато камбаните биха за вечерня, се разотидоха по домовете си и Ханка изпрати да повикат ковача, та да идат заедно при свещеника да уговорят за погребението на свекър й.

Витек се върна скоро, но самичък.

— Страх ме беше да се доближа, че Михал седи заедно с дворянина у Воденичарови и пият чай — рече той задъхан.

— С дворянина ли?

— Е па, нали го познавам! Пият си чай и си похапват козунак, нали видях. А жребците стоят на сянка и току пристъпят, пристъпят с крака!

Тя много се учуди на това, но след вечерня се премени и без да чака ковача, се запъти с Магда към дома на свещеника.

Той не беше вътре, макар че всички врати и прозорци бяха разтворени; те поседнаха да го чакат, но след малко прислужницата каза, че бил на двора и казал да отидат при него.

Той седеше на сянка до оградата, а насред двора покрай охранена кравица се въртеше и ревеше як шарен бик; ратаят едвам го удържаше за повода.

— Валек, почакай още, нека се поразпали повечко! — викна свещеникът и като изтриваше изпотената си глава, повика при себе си жените, заразпитва ги за всичко и сърдечно ги утешаваше и укрепяше духом, а когато заприказваха за опелото и за разноските, той ги прекъсна остро и нетърпеливо: