Владислав Реймонт - Селяни

Тя не рече нищо и пак заглеждаше към пътя.

В това време камбаната заби за литургия, Ямброжи се тъкмеше да иде в черквата и нареждаше на Витек да намаже с мас ботушите на Борина, защото се бяха спекли и по никой начин не можеха да се обуят.

Ковачът и Матеуш отидоха нейде из селото, Веронка забра баща си и Ханкините деца да ги отведе у дома, а в къщи останаха само жените и Витек, който без желание мажеше ботушите, напичаше ги силно на огъня и час по час отиваше да види господаря си или все по-тихо хлипащата Южка.

По улиците нямаше вече никакво движение, тъй като всички бяха отишли на черква, а пък у Боринови стана съвсем тихо; само дето през отворената врата и през прозорците Агатината заупокойна молитва се разнасяше като птичи цвъркот заедно с хвойновия пушек, с който Ягустинка кадеше отводите и стаите.

Изглежда, че наскоро започна и службата в черква, защото в предпладнешката тишина почнаха да се разнасят песни и звуците на органа като някакъв възвишен, недосегаем и сладък шум.

Ханка не можеше да си намери място и отиде чак при прелеза да изреди молитвите си.

„Умря си той, умря си!“ — мислеше си жално тя, като премяташе зърната на броеницата, но молитвата само от време на време идваше до устните й, защото в ума й и в сърцето й сякаш бе заседнало някакво разбъркано кълбо от най-различни чувства и ужасен страх.

— Трийсет и две морги и пасища, и гори, и сгради, и добитък, толчав имот! — въздъхна тя, като обгърна с умиление широките поля и целия този божи свят.

— Да поизплати човек дяловете и да остане на всичко това! Да е, както свекър ми беше! — Тя изведнъж почувствува гордост у себе си, погледна смело в самото слънце, усмихна се многозначително и с обнадеждено сърце, па зашепна думите на молитвите.

— Но петнайсетте морги не отстъпвам; и половин къща е моя, и тия млечни крави не изпущам от ръцете си — рече тя малко жаловито.

И пак взе да се моли доста дълго, като шареше с насълзените си очи по простряната като в златна наметка слънчева земя; изкласилата буйна ръж поклащаше увиснали ръждиви стръкове, възчерните ечемици полъсваха като дълбока вода, а яснозелените овеси, изпъстрени начесто с жълт полски синап, се къпеха трепетно в тихия нагрян въздух. Някаква голяма птица се виеше във въздуха над цъфналата детелина, която се простираше като окървавена кърпа на склона на възвишението. Тук-там бакла с хиляди бели очички стоеше като на стража при картофите, някъде из низините се синееха бледничките цветове на лена като примрежени от блясъка детски очи.

Чудно бе на този свят! Слънцето грееше все по-силно и топлината, наситена с миризма на безбройни цветове из житата и другаде, повяваше с такава мила и животворна сила откъм полята, че разпъваше от радост душата и сълзите сами бликваха от очите.

— Свещена майко! Свещена — изрече тя и наведе глава.

Камбанката зачурулика като птичка из въздуха.

— Ти си създал всичкия този свят, господи мили, Исусе! Ти си го сътворил! — шепнеше горещо тя и захващаше пак молитвата си.

Нейде наблизо нещо изпращя, тя се озърна внимателно; под вишните, облегната на плета, стоеше Ягуша и някак тъжно въздишаше.

„Да няма човек мира ни минутка! — рече недоволно Ханка, понеже спомените я шибнаха като парлива коприва. — Истина, тя има припис! — припомни си изведнъж. — Цели шест морги! Крадла недна!“ Сърцето й се сви от яд. Тя се обърна гърбом, но не успя да започне пак молитвата си, защото някогашните рани и жалби я връхлетяха като зли разлаяни кучета.

Минаваше вече пладне, мършави сенки запълзяваха изпод дървета и къщи, а из житата, които се накланяха малко под слънцето, тихо зацвъркаха щурци, тук-там бръмбар бръмваше или пъдпъдъци се обаждаха.

Но жегата все повече се усилваше и немилостиво прежуряше.

Черквата скоро пусна и край вира почнаха често да насядват жени, за да изуят обущата си, а улиците загъмжаха от хора, коли и разговори, та Ханка побърза да се прибере в къщи.

Борина беше вече напълно стъкмен.

Той лежеше насред стаята на широка пейка, покрита с чаршаф и обградена със запалени свещи; беше измит, вчесан и хубаво избръснат, само че на бузата му имаше дълга рязка, оставена от Ямброжиевия бръснач; тя бе залепена с книжка. И най-хубавите дрехи бяха му облекли: белия клашник, що го бе правил за сватбата си с Ягуша, шарени панталони и ботуши почти съвсем нови.

В отрудените си съсухрени ръце държеше иконичка на света Богородица Ченстоховска, под пейката имаше леген с вода, за да охлажда въздуха, а на глинени похлупаци от съдини пушеха хвойнови плодове и изпълваха цялата къща със синкава мъгла, от която се надигаше страшното величие на смъртта.