Владислав Реймонт - Селяни

Разхлади се доста, замирисаха на хубаво пътищата, птиците запяха с все сила и в сивия разигран прахуляк, който обгърна света, пиеха зажаднелите жита, пиеха отпадналите листа, пиеха дърветата, пиеха пресъхналите гърла на потоците и спечената земя, пиеха дълго и с наслада и дишаха като че ли с благодарност.

— Бог да те възнагради, братко дъжде! Бог да те възнагради, братче облаче! Бог да ви възнагради!

Този именно упорит дъжд събуди Ханка, която спеше до самия прозорец, и тя първа скочи на крака.

Отърча и се развика към конюшнята:

— Петрек! Хайде ставай! Дъжд вали! Трябва да се бърза и да се прибере детелината, че за нищо няма да стане, като я навали! Витек, хайде бре, мързеливецо, изкарвай кравите! Хората ги вече изкараха! — викаше тя сърдито, като пущаше от гъсарника гъските, които с радостно погакване се затичаха към локвите.

Назърна при кравите и тъкмо изпъждаше свинете на двора, когато дотърча ковачът; решиха какво трябва да се купи за утрешната трапеза на третините, той взе пари и щеше веднага да замине за града, но вече от бричката я повика и рече тихо:

— Ханко, дай ми половината, зъб няма да обеля, че си опипала стария. С добром да е.

Тя почервеня като рак и буйно викна:

— Дрънкай си, ако щеш, пред цял свят. Я го гледай ти! Мисли човека, че всички са като него готови току да грабят.

Той я стрелна с очи, дръпна мустаци и шибна конете.

А Ханка се зае усърдно за работа, нали толчаво стопанство на нея гледаше; трябваше здраво да стъпи на краката си и главата да си поблъска, за да успее всичко. И заповедният й глас, както всеки ден, се разнасяше отсечено по целия двор.

На Борина запалиха две нови свещи и го покриха с чаршаф. Агата мърмореше молитви около него и често слагаше хвойнови зърна върху въглените.

Ягуша дойде от майкини си чак след закуска, но понеже и бе страшно да гледа мъртвеца, все се въртеше из двора и честичко поглеждаше към Матеуш, който бе пренесъл работата си на тока в плевнята; той бе свършил ковчега и тъкмо рисуваше на капака му бял кръст, когато тя застана на вратата.

Ягуша мълчеше и тревожно поглеждаше черния капак.

— Вдовица си сега, Ягушо, вдовица — пошепна той съчувствено.

— Е па — отвърна тя насълзено и тихичко.

Той гледаше кротко Ягуша, сега отслабнала и бледна като просфорка и тъй жаловита като обидено дете.

— Такава е орисията на човека — рече той тъжно.

— Вдовица съм, вдовица! — повтори и Ягна и сълзи напълниха сините й очи, а тежките въздишки дори късаха сърцето й; тя избяга зад къщата и без да се пази от дъжда, плака тъй дълго и с цялата си душа, та трябваше дори Ханка да я отведе в стаята, като се опитваше да я успокои и разтуши.

— С плач не ще го върнеш. И на нас не е леко, ала на тебе, сирота, навярно ти е много мъчно — говореше й тя благо.

— Плач като плач, ама и година няма да мине, па ще й запея ней такава нова сватбена песен, че ще се замае — обади се по своему Ягустинка.

— Не е сега време за шеги — скастри я Ханка.

— Самата истина си казвам, не е ли млада, не е ли хубава, не е ли богата? Като от кучета с прът трябва да се брани от мъжете.

Ягна нищо не отвърна, а Ханка изнесе на двора храна за прасетата и погледна към пътя.

— Какво ли пък става там? — мислеше си смутено тя. — Щяха да го пуснат в събота, пък ето понеделник стана, а него го няма никакъв.

Но нямаше време за тъжни мисли, защото трябваше да иде да помага да спластят останалото сено и всичката детелина, тъй като дъждът се засили вече здравата и не преставаше ни за миг.

А наскоро след пладне дойдоха свещеникът и органистът, дойдоха и членовете на братството със свещи, събра се и малко народ. Сложиха Борина в ковчега, Матеуш закова капака, свещеникът прочете молитвите, поръси го със светена вода и го откараха в черквата, като попяваха тихичко по пътя, а Ямброжи вече биеше камбаната на умряло.

А когато се върнаха от черквата, в къщи изглеждаше тъй пусто и страшно тихо, че Южка избухна в плач, а Ханка се обърна към Ягустинка, която шеташе из стаята:

— От толко време беше като мъртъв, ама все усещаше човек, че господар има в къщи.

— Ще се върне Антек, пак ще има господар — рече малко угоднически Ягустинка.

— Дано само по-скоро се върне — въздъхна мрачно Ханка.

Но понеже сиви и влажни завеси покриваха света и дъждът не преставаше, тя изтри сълзите си, въздъхна веднъж-дваж и пак взе да разпорежда.

— Хайде, мърдайте, хора! Да умре, който ще да е, ако ще би и най-големия, иди го спасявай ти него, все едно камък в море да падне, а пък земята не чака и трябва да я работиш.