Владислав Реймонт - Селяни

И тя поведе всички към прелеза да загърлят картофите, само Южка остана да наглежда децата. Момичето, и без това беше малко болно и не можеше още да се свести от плач. От него не се делеше Лапа, а в отвода Витековият щъркел стоеше на един крак като на стража.

И дъждът ни за миг не спираше и валеше ситен, гъст и топъл, та престанаха и птичките да пеят и всяка гадинка тихичко се притули и утихна, целият свят полека-лека онемя и като че ли се заслуша в това звънливо и непрестанно ръмолене, само сегиз-тогиз гъски закрякваха из сините и разпенени локви.

Едва при самия залез се показа пламналото в огън слънце и запали червени пламъци в росата и в локвите.

— Утре — хубаво време! — казваха хората, като се прибираха от нивите.

— Да ще още да повали! Чисто злато е това, не дъжд.

— Картофите вече беряха душа.

— Ами овесите да не бяха по-добре?

— Всичко ще се оправи сега.

— Да беше барем три дни поваляло тъй — въздъхна някой.

И не щеш ли, валя тъй кротичко и гъсто, без прекъсване, до късна нощ, та хората с умиление излизаха пред къщите на хладен и ароматен въздух, а Гулбасовите момчета викаха момичета и момчета да търчат извън село по по-високите места и да палят собутки 37 37 Огньове вечерта срещу Еньовден, прескачани от момците и момите за здраве. — Б.пр. , защото на сутринта бе Еньовден. Но понеже бе тъмно и дъждовито, малцина се полъгаха и само тук-там край гората светнаха слаби огньове.

Витек още от мръкване се мъчеше да склони Южка да тичат заедно на собутки, но тя жално му рече:

— Не ща, не ми трябват игри мене, нищо ми не трябва…

— Ама само ще запалим, ще прескочим огъня и пак ще си дотърчим — молеше я горещо той.

— Стой си в къщи, че ще кажа на Ханка! — заплаши го Южка.

Но той отърча и се върна чак след вечеря, гладен, овалян с кал като прасе, защото дъждът не престана ни за миг и валя цяла нощ. Престана чак късно сутринта, когато народът вече отиваше на опелото.

Обаче слънцето не се показа; светът бе обвит със сивкава мъгла, в която още повече зеленееха и ниви, и градини, а водите се влачеха като сребърни прежди. Въздухът бе свеж, хладничък и ароматен, при всеки полъх падаше обилна роса от дърветата, птичките като безумни се късаха от песни, кучетата весело лаеха и се гонеха с децата по улиците; всеки човешки глас хвръкваше високо и радостно; земята дори, пропита с вода и набъбнала от сила, сякаш кипеше в необуздан растеж.

А в черквата свещеникът отслужи опелото и заедно със слупския свещеник и с органиста, седнали един срещу други на чиновете пред големия олтар, запровличаха латински песни.

Борина лежеше високо на подставката, обградена от бяла гора запалени свещи, а наоколо коленичеше цялото село, всички унесени в молитва и заслушани в дългите плачевни латински песни, които понякога избиваха в тъй страшен вик, та чак косата настръхваше и сърцето се свиваше на човека; понякога затихваха в пронизителни жални стонове, от които душите отмаляваха безсилни и сълзите сами течеха от очите; ту отново се извишаваха, чудни и недосегаеми като гласове на ангелски песни и на вечно щастие, та народът тежко въздишаше, често триеше очи, а някои не издържаха и избухваха в сърдечен плач.

Цял час продължава това и като свършиха да пеят, вдигна се глъчка, коленичилите хора наставаха и Ямброжи почна да събира свещите от подставката и да им ги раздава. Свещеникът още допяваше около ковчега и го окаждаше с кадилницата, докато въздухът стана син от пушека, поръси със светена вода, изпя още нещо и тръгна след кръста към вратата.

Черквата се затресе от викове, плачове и хлипания, защото най-личните стопани вече вземаха ковчега и го понесоха към колата. Положиха го в плиткия кош, който бе постлан със слама. В тази слама Ягустинка зарови тайно, за да не видят свещениците, един хляб, увит в чисто платно, Петрек хвана късо юздите на конете, плющеше с камшика и нетърпеливо се оглеждаше за свещениците.

Заечаха скръбно камбаните, изнесоха черните хоругви, светнаха кандилата. Стахо понесе кръста, а свещениците запяха:

— „Miserere mei, Deus!“ 38 38 Смили се над мене, боже! (лат.) — Б.пр.

И страшната песен, песента на смъртта зарида над главите с безбрежна печал и ужас.

Тръгнаха бавно по тополовия път към гробищата.

Черната хоругва със скелетното изображение на смъртта запърпори на вятъра като някаква страшна птица и се понесе напред; след нея блещеше сребристият кръст и се отваряше дългата улица от членовете на братството със запалени свещи в ръце, и вървяха в черни одежди свещениците.