Владислав Реймонт - Селяни

— И сега по-добре ли ти е на свобода? — присмя се тя на надменността му.

— Пусни птичето на свобода, па ще видиш! Чу ли как свещеника съобщи за годежа?

— Ами сватбата кога ще е?

Настуша галено се гушна в него и го прехвана през кръста.

— След три недели, пред жътва — пошепна тя изчервена.

— Ако ще в кръчмата ще я направя, но на мама няма да се моля.

— А имаш ли къде да заведеш невестата?

— Имам я! Ще се настаня в другата половина на къщата. Няма да търся чужда къща в селото. Тя само да ми даде моя дял от нивите, ще си се наредя аз! — хвалеше се от сърце той.

— И аз, Ягушо, ще му помогна, във всичко ще му помогна — потвърждаваше Йенджих.

— Пък и ние не изпращаме Настуша току-тъй без нищо. Хиляда злоти суха пара ще получи — рече Матеуш.

Ковачът го дръпна настрана, пошепна му нещо и бързо се отдалечи.

Поприказваха си още това-онова, особено Шимек бленуваше как ще стане стопанин, как ще си прикупи още имот, как ще се залови за земята и скоро ще го видят какъв е той, та Настуша чак с учудване го поглеждаше. Йенджих потвърждаваше, но Ягуша рееше поглед по народа и слушаше разсеяно. Все едно й беше.

— Ягушо, ела после в кръчмата, ще има музика — помоли я Матеуш.

— И кръчмата не може да ме развесели мене — рече тя тъжно.

Той я погледна в замъглените очи, нахлупи каскета на главата си и се затича, като разбута народа. Пред дома на свещеника срещна Тереска.

— Къде се развяваш? — заприказва го тя.

— В кръчмата! Ковача събира хората на съвещание.

— Да дойда с тебе.

— Не те пъдя, има място. Гледай само да не те вземат хората пак на езиците, че все по мене се мъкнеш.

— И без това са ме взели, та ме носят като кучета умряла овца.

— Ами защо им позволяваш? — Той беше ядосан и неспокоен.

— Защо? Не знаеш ли защо? — заоплаква се тихичко тя.

Той се впусна напред и тя едвам го догонваше.

— Ревеш вече като теле! — изтърси той, като се обърна внезапно.

— Не, не… напраших си окото.

— Видя ли плач, като че с нож ме промушва някой!

Той тръгна до нея и й рече някак особено сърдечно:

— На̀ ти някой грош, купи си нещо от събора, после ела в кръчмата, ще си потанцуваме.

Тя го погледна с такива очи, които като че ли коленичеха пред него от благодарност.

— Защо ми са пари, ти си тъй добър, тъй… — прошепна тя с пламнало лице.

— Ела довечера, по-рано не ще имам време.

Той се обърна да я види пак от прага на кръчмата, усмихна се и влезе.

Там беше нетърпима блъсканица и жега. В голямото помещение се бе натъпкал много и всякакъв народ, който се черпеше и разговаряше, а в малката стая се бяха събрали по-младите липчени начело с ковача и кметовия брат Гжеля. Дойдоха и някои стопани като Плошка, помощника, Клемб, Адам, чичовия син на Боринови, вмъкна се дори и Кобус, макар че никой не беше го канил.

Тъкмо когато влезе Матеуш, Гжеля разправяше разпалено и пишеше нещо с тебешир по масата.

Беше думата за спогодбата с дворянина, който обещаваше за една морга гора да им даде по четири морги ниви и още по толкова друга земя на изплащане; искаше дори да им даде на вяра и дървен материал за къщи.

Гжеля излагаше всичко подробно и бележеше с тебешира как щяха да си поделят земята и по колко ще се падне на всеки.

— Помислете хубаво за това, което ви казвам! — рече той. — Работата е чиста като злато.

— Обещалка залъгалка, а глупавите се радват! — измърмори Плошка.

— Чиста истина, никаква обещалка! Всичко ще ни подпише при нотариуса. Само да разберете добре! Толкова земя е това, че по цяло ново стопанство на всеки от село ще се падне. Помислете си…

Ковачът повтори още веднъж каквото му бе поръчал дворянинът.

Изслушаха го внимателно и никой не се обади. Само гледаха белите черти по масата и дълбоко размисляха за всичко.

— Истина, истина е като злато, ама дали ще се съгласи комисаря? — обади се най-напред помощникът, като се чешеше загрижено по чорлавата глава.

— Длъжен е! Щом народа реши, не се пита за позволение от властта! Искаме ли ние, и той е длъжен! — извика силно Гжеля.

— Длъжен-недлъжен, ти много не си дери гърлото. Я виж дали старшията не души нейде покрай стената?

— Току-що го видях пред тезгяха! — обясни Матеуш.

— Ами дворянина за кога обещал да ни подпише? — попита един.

— Той каза, че дори още утре може да стори това. Само ние да се съгласим, и веднага ще подпише, а след това ще дойде мерач да размери кому колко.

— Значи, като мине жътва, ще може да се вземе тая земя.

— И насен да се обработи хубаво.