Владислав Реймонт - Селяни

Рохо се боеше от сбиване, та прибираше около себе си селяните, успокояваше ги и ги караше да стоят мирно, но те не можеха да се сдържат и викаха един през друг:

— Я изкрой по главата някого от края.

— Кръв малко да им се пусне!

— Ще им се поддадем ли бе, момчета?… С цял народ ли ще се подиграват!

— И няма ли да докажем ние правото си? — викаха други, като се разгорещяваха и все по-ядовито се приближаваха към тях, докато най-сетне Матеуш избутна настрана Рохо и изскочи пред немците, лъснал зъби като вълк.

— Слушайте, немци! — ревна той и протегна пестници. — Казахме ви по човешки, разбрано, а вие ни заплашвате със затвор и се подигравате с нас! Добре, ама ще обърнем и ние другото листо! Щом не щете с добро, и пред хората, и пред бога ви даваме клетва, че на Подлесието вие няма да достоите! Дойдохме с мир, а вие искате война! Добре, щом е война, нека бъде война! Вие имате съдилища на своя страна, имате власт, имате пари, а ние — едни голи ръце… Ще видим кой ще надвие! Па ще ви кажа и това, та да запомните… че огъня гори сламата, но и зидана къща разсипва… па и жито може да пламне, макар и на корена да е още… и добитък може да падне тъй, както си пасе на къра… та че и човек не може да избегне лошото… Хубаво да запомните думите ми: война и денем, и нощем, и на всяко място.

— Война! Война! С бога напред! — гръмнаха всички.

Немците скочиха към нахвърляните край стената върлини, неколцина изнесоха пушки, други пък камъни сграбиха, жените нададоха писък.

— Само да гръмне някой — и всички села ще дотърчат.

— Един ще застреляш, сине майчин, ама другите с тояги ще те пребият като краставо куче.

— Брей, шваби, не се закачайте, че със селяните наглава не ще излезете.

— Вашето месо и гладни кучета няма да го ядат.

— Барни ме, барни ме само, сине майчин! — заплашваха и се подкачаха самонадеяно липчени.

Те бяха изправени вече близо едни до други, гледаха се в очите, пристъпваха крачка по крачка, тропаха с тояги и усилено крещяха; псувните и заплашванията като камъни хвърчеха над главите им. Ръцете посягаха вече с разперени пръсти и мнозина подскачаха готови да започнат, но Рохо подбра своите хора и ги отдръпна надире. Селяните щат не щат се поизвръщаха, внимателно пазеха гърбовете си, тръгнаха си и още по-подигравателно викаха, като се обръщаха:

— Сбогом, свински бълвочи!

— Па чакайте, доде ви запее червения петел!

— Ще дойдем да потанцуваме с вашите момичета!

Те така заядливо бърбореха, че Рохо трябваше да ги усмирява.

Мрак падаше вече над земята, слънцето бе залязло, хладен вятър прегръщаше житата, та се накланяха и звъняха с класовете; тревите овлажняваха от сива роса, гласове на пищялки и детски врясъци се разнасях откъм село; из блатата се чуваше жабешки крекот, по целия свят се ширеше вече тиха, благоуханна вечер.

Селяните се връщаха полека, разкопчаните им клашници се развяваха като бели криле; те вървяха шумно и час по час се спираха; един вече пееше, та чак гората му отгласяше, други си подсвирваха от удоволствие, приказваха шумно и обгръщаха с пламнали очи подлеските земи.

— Лесно ще се подели тая земя! — рече Клемб.

— Ех, какви имоти могат да се изкроят тука като пчелни пити един до друг и всеки с ливадата му и с пасището му…

— Само да отстъпят немците! — въздъхна помощникът.

— Не се грижете, ще видите как ще отстъпят — уверяваше ги Матеуш.

— Взел бих ей тия ниви от края, до пътя — шепнеше Адам Причек.

— На мене пък ония в средата, с фигурката, ми харесват — рече друг младеж.

— Аз бих се натискал за ония откъм Воля.

— Хей, да мога да докопам мястото, дето са били градините на чифлика!

— Я го виж умника, най-хубавото иска!

— За всички, за всички има по имот — успокояваше ги Гжеля, понеже започваха вече да се спречкват.

— Ако дворянина се съгласи и ви даде Подлесието, голяма работа ви чака, голям труд — обади се Рохо.

— Ще смогнем, всичко ще смогнем — рече радостно Гжеля.

— Не е то страшна работа, когато е на свое!

— А бе то ние бихме се справили и с всичките земи на дворянина!

— Само да ни ги дадат, па ще видите.

— Да пуснем веднъж корени като дърво в земята, па нека дойде да ни махне някой, нека се опита!

Така се разговаряха те и вървяха все по-бързо, защото край селото вече се зачерня група жени, които търчеха да ги посрещнат.

Развиделяваше се вече и целият свят се покри с мътната синина на зряла слива, когато Ханка спря бричката пред още потъналата в сън къща; но при резкия тропот децата изскочиха с крясък, а Лапа залая радостно и заскача пред конете.