Владислав Реймонт - Селяни

— Значи, дворянина се бои от нас, щом гледа да се помири?…

— Тук позна, бабке, него го е най-много страх, ей сега ще ти кажа защо…

Матеуш прекъсна думата си, защото видяха, че Витек тичаше откъм селото.

— Господарке, по-скоро си ела у дома! — закряска той отдалече.

— Що е станало, пожар ли е, що е? — скочи тя разтревожена.

— Ами… ами господаря нещо вика!

И тя се затърча с всички сили и никак не разбираше какво е станало там.

А ето какво беше: Мачей още от сутринта бе някак чуден, все вдигаше шум, все бърбореше, скачаше от леглото и търсеше нещо около себе си, та Ханка, като отиваше на ливадата, поръча на Южка по-внимателно да го следи. Момичето често го наглеждаше. Той си лежеше спокойно, но по време на обед започна да крещи до небесилата.

Когато Ханка пристигна, той още седеше на подложените под леглото му ритлички и викаше:

— Де сте ми дянали ботушите? По-скоро ми ги дайте!

— Ей сега, ей сега ще ти ги донесат от килера… — успокояваше го тя изплашена, тъй като той изглеждаше съвсем с ума си и мяташе заканителни погледи наоколо.

— Заспал съм, да се не знае макар — и той широко се прозина. — Сред ден е, а вие още спите. Куба да приготви браната, ще идем да сеем — даде той заповед.

Те стоеха пред него и не знаеха какво да правят, а той изведнъж се наведе и полетя безсилен на земята.

— Не бой се, Ханушо… свят ми се зави малко… Антек на нивата ли е, а? На нивата ли е? — повтаряше той, като го сложиха пак на леглото.

— На нивата, на нивата… още отзарана… — тепкаше тя и не смееше да му противоречи.

Той се оглеждаше смислено и все приказваше, но ако кажеше една дума пътна, десет биваха съвсем несвързани и пак взе да става за нанякъде, искаше да се облича, ботушите викаше да му донесат или пък се хващаше за главата и тъй страшно стенеше, че чак на пътя се чуваше. Ханка разбра, че настъпва вече краят му, нареди да го пренесат в къщи и надвечер изпрати да повикат свещеника.

Скоро и той дойде с причастието, но само го мироса.

— Не му трябва вече нищо повече, всеки час може да заспи… — рече той.

Привечер надойдоха хора, защото изглеждаше, че ще свърши, та Ханка вече и свещ му втикваше в ръцете, но той се някак успокои и заспа.

А на сутринта пак същото, познаваше хората, приказваше смислено и пак лежеше като труп по цели часове. Жената на ковача седеше постоянно при него, а Ягустинка искаше да го накади…

— Оставете ме на мира, ще изтървете въглени — пробъбра неочаквано той. А когато по пладне дотърча ковачът и се взираше в притворените му очи, той пак се обади със странен присмех:

— Не се грижи, Михале… сега вече ще ви оставя на мира… скоро ще ви оставя…

И той се обърна към стената и повече нищо не каза, но понеже се виждаше, че отслабва и все повече отпада, не изпущаха поглед от него, най-вече Ягуша, с която също ставаха някакви чудни неща.

Тя неочаквано престана да се грижи за майка си, като я предостави всецяло на Йенджих, и като камък заседна при мъжа си.

— Аз ще си го гледам, това е мое право! — рече тя тъй твърдо на Магда и на Ханка, че те не й се възпротивиха, толкова повече, че и двете си имаха много своя работа.

И тя не мръдна повече от къщи. Някакъв неизразим страх я задържаше като на връзло и тя не можеше да избяга от болния, както правеше по-рано.

А цялото село бе по ливадите, коситбата не спираше. Още от предутрин, щом първа зора заруменеше небето, всички се запътваха натам. Редици от съблечени по риза мъже заставаха в лъките като шарени щъркели, точеха коси, святкаха с острията, косяха в забрава по цели дни, по цели дни се чуваше клепане на коси и песни на момичета пластачки.

Зелените меки равни ливади гъмжеха от народ, мяркаха се шарени на ивици панталони, червени като макове вълненици пламтяха на слънцето, гръмки песни се разнасяха, коси звънтяха, весели смехове гърмяха, навред кипеше усилена работа. И всяка вечер все същото: зачервеното слънце се наклонява над горите и въздухът закипява от птичи чуруликания, всички жита и треви чак се люлеят от музиката на щурците, а мочурите заиграват от жабешки крекот, па току се понесат благоухания, сякаш цялата земя е кадилница, но пътищата се нижат тежко натоварени със сено коли, косачи се връщат с песни, а по пожълтелите изпотъпкани ливади се разполагат като някои бъбриви съседки на вечерен разговор по-малки и по-големи копи сено и помежду им се разхождат щъркели, калугерици се вият с жални писъци и бели мъгли пропълзяват из тресавищата.