Владислав Реймонт - Селяни

— А къде е Антек? — викаше Южка от прага, като нахлузваше вълненика през главата си.

— След три дена ще го пуснат, но вече ще си дойде, няма лъжа — отговаряше спокойно Ханка, като целуваше децата и им раздаваше симитчета.

Витек също изтърча из конюшнята, а след него и жребчето, което с цвилене взе да се увърта около кобилата. Петрек измъкваше покупките из коша.

— Косят ли? — попита Ханка, като приседна на прага да накърми най-малкото.

— Петима захванаха вчера по пладне: Филип, Рафал и Кобус на отработка, а Клембов Адам и Матеуш с пари.

— Матеуш Голембов ли?…

— Ами, и аз се почудих, ама той сам пожела. Казва, че не иска съвсем да се сгърбави над теслата, трябвало да си изправи гърба с косата.

Ягна отвори прозорците си и погледна навън.

— Тате още ли спи?

— В градината лежи, не го внесохме снощи, страшно горещо е в къщи.

— Ами майка ти що стори?

— Все като по-напред, може и малко по-добре да е, Ямброжи я лекува, вчера дохожда и един врач от Воля, прекади я, даде й някакви мехлеми и каза, че до девет недели ще оздравее, само да не излиза на светло.

— На изгоряло това е най-добре! — продума Ханка, после даде на детето другата си гърда и заразпитва бързо за новини от вчера. Но това не трая дълго, защото ден се вече разбелваше, зари зачервиха небето и заискриха във въздуха, росата падаше от дърветата, птици зачуруликаха от гнездата, по село вече тук-там се разнасяше блеене на овце и мучене на изкарвани на паша говеда, някой захвана коса да клепе и тъпичък остър звук пронизително зазвънтя.

Ханка свали пътната си дреха и веднага се затича към Борина, който лежеше завит в коша за кола под овошките и спеше.

— Знаеш ли! — зашепна тя, като го дърпаше за ръка, — след три дена Антек ще си дойде. Преместили го в губернския град. Рохо отиде при него с пари, ще заплати там и заедно ще се върнат.

Старият бързо се надигна и седна, като търкаше очи и сякаш слушаше, но веднага пак се катурна на леглото, издърпа завивката към главата си и като че ли пак заспа.

Нямаше какво да приказва с него, па тъкмо и косачите влизаха в портата.

— Обрулихме вчера ливадата при зелището — обясняваше Филип.

— Идете днеска пред реката, при могилките, Южка ще ви покаже.

— Оная на Патешката долчина, харно парче е.

— И трева до пояс като гора, не като вчерашната.

— Лоша ли е, а?

— Ами току-речи изсъхнала, сякаш четка съм косил.

— Като се вдигне росата, ще може още днес да я окосите.

Косачите поеха веднага, само Матеуш, който някак дълго пали цигарата си при Ягуша, тръгна последен и се оглеждаше лакомо назад като отпъден от мляко котарак.

И от съседните къщи почнаха да излизат косачи.

Ето и слънцето се показваше грамадно и зачервено, наставаше топъл ден, на жега изглеждаше пак.

Косачите се навървиха като гъски един след друг, водени от Южка, която влачеше един прът след себе си. Кой молитвата си мърмореше, кой още се протягаше и търкаше сънливо очи, кой подхвърляше някоя празна дума. Заминаха воденицата; редки мъгли се стелеха ниско по лъките, шубрачки от елхи се виждаха като димящи храсти, понякога реката проблясваше под сините завеси; росните треви се бяха привели, калугерици пискаха тук-там, а разпаленият от изток въздух носеше дъх на влажни цветя.

Като ги доведе до могилите, Южка отмери бащината си ливада, затъкна пръта на слога и веднага се затича към дома.

Косачите снеха палтата си, запретнаха крачоли до колене, наредиха се един до друг и като опряха косилата о земята, заточиха с брусове косите си.

— Бива си я тревата, не един от нас добре ще се изпоти — рече Матеуш, като застана начело и се канеше да започне.

— Висока и гъста, ще съберат сено от тука! — рече вторият и застана до него.

— Само да е време да го спластят — рече трети, като оглеждаше небето.

— Щом се сено закоси, чакай дъжд да зароси — засмя се четвърти.

— В други години това бе истина, ама това лято не ще да е!… Захващай, Матеуше!

Прекръстиха се всички заедно, Матеуш пристегна ремъка си, поразкрачи се, наведе плещи, плюна на ръцете си, пое дъх и замахна широко с косата, като заопъва едно по едно. След него замахаха и другите и пооставаха един зад друг, за да не си порежат краката. Те се врязваха поотделно в замъглената ливада и отмерено и спокойно махаха косите; студените острия лъскаха и пееха, а тревата тежко падаше и пръскаше с роса косачите сякаш със сълзите си.

Вятър запрегръща тихичко тревата и калугериците все по-екливо викаха над нея, понякога яребици пръхваха изпод краката на косачите, а те се полюляваха отдясно наляво, режеха неуморно и се вбиваха педя след педя в ливадата; само понякога някой спираше да заглади косата или кръст да изправи и отново наваляше, като оставяше подире си все по-дълъг откос и две изтъпкани следи от крака.