Владислав Реймонт - Селяни

Макар че спечената земя тътнеше под селяните, макар че подковите на ботушите им все по-близо се удряха о камъните, немците не се ни помръдваха, като че нищо не чуваха, а само се любуваха на бирата си и на сладостта, която лъхаше от привечерния въздух.

Селяните вече пристигаха, но вървяха все по-натежало и по-бавно, като задържаха сумтенията си и постискваха тоягите; сърцата им затуптяха, горещ трепет като вряла вода заля снагите, гърлата засъхнаха, но те изправяха гърбове, пламналите им очи гордо се взираха в немците, а от сякаш застиналите им лица лъхаше сурова решителност и упорита сила.

— Да бъде похвален! — рече Рохо по немски, като се спря, а след него в полукръг застана и дружината му, притискаха се един други и свиваха рамене.

Немците отговориха в хор, без да се мръднат от местата си. Само онзи старият, с побелялата брада, стана и побледнял изгледа дошлите.

— Дойдохме по работа при вас — започна Рохо.

— Седнете тогава. Както виждам, стопани от Липци сте, седнете да си поприказваме като съседи! Йохан, Фриц, столове за съседите.

— Благодарим, не ни е дълга работата, ще постоим.

— Не ще да е малка тя, щом цяло село сте дошли! — извика старият немец по полски.

— Защото всички еднакво са засегнати.

— Още три пъти по толкова останаха у дома! — рече натъртено Гжеля.

— Много ни е драго, а щом вие сте ни почели, та идвате първи, може би ще пиете с нас и по една бира… нали сме съседи… Момчета, я налейте…

— Пий си я сам! Виж го ти колко бил щедър! Не сме дошли за бира ние! — развикаха се по-буйните.

Рохо ги обузда с поглед, а старият немец рече твърдо:

— Щом е тъй, казвайте!

Настана тишина, чуваше се смутено и ускорено дишане. Липчените се скупчиха още по-близо един до друг, тръпки полазиха по всички, а немците, застанали като един, излязоха малко напред в сбита купчина и почнаха да мятат ядовити погледи към селяните, да дърпат брадите си, замърмориха и заприказваха нещо тихо.

Жените неспокойно поглеждаха през прозорците, децата се криеха из отводите, някакви грамадни рижи кучета ръмжеха до стените, а те доста дълго стояха едни срещу други в дълбоко мълчание като някое стадо овни, които вече гледат с кръвясали очи, тъпчат с крака, протягат гръбнаци, навеждат чела и всеки миг са готови да се нахвърлят едни срещу други с рогата си. Най-после Рохо наруши това мълчание:

— Дойдохме, изпратени от селото — той приказваше по полски, високо и изразително, — да ви помолим с добром да не купувате Подлесието…

— Да, да! То се знае! За това! — потвърдиха след него другите, като тропаха с тоягите.

Онези изведнъж се вдървиха.

— Какво казва тоя? Какво иска? Не разбираме! — разгълчаха се те, без да вярват на ушите си.

Тогава Рохо им повтори още веднъж, и то по немски, и едвам свършил, Матеуш изтърси запалено:

— И да се махате по дяволите, шалварановци такива!

Вдигна се врява, те внезапно скокнаха като попарени, струпаха се, загълчолиха разпалено, раздвижиха се и затупаха ядно с крака, а мнозина разтърсваха и пестници към селяните и заплашваха, но стоеха неподвижни като стена и святкаха с очи, стиснали зъби, само ръцете им трепереха.

— Да не сте полудели всички? — викна старият немец и вдигна ръце. — Забранявате ни да купуваме земя! Защо? С какво право?…

Рохо пак му изложи всичко спокойно, надълго и нашироко, но немецът, почервенял от яд, кресна:

— Земята е на този, който я плати!

— Така изглежда според вас, ама според нас е другояче — тя трябва да бъде на този, комуто е нужна! — рече тържествено Рохо.

— А как я искате, така даром или по разбойнически? — подиграваше се немецът.

— За тия десет пръста, малко ли е! — също така на подбив отговори Рохо.

— Глупости! Защо да си губим времето с игра на шикалки? Подлесието сме купили, наше е и наше ще си остане, а комуто не се харесва, добър му път и когато минава покрай нас, отдалече да минава! Е, какво още чакате?…

— Какво ли? Да ви кажем да не се закачате с нашата земя! — избухна Гжеля.

— Да се махате оттука, докато не сме ви почнали.

— Докато ви молим по съседски! — викаха други.

— Заплашвате. Ще се оплачем в съда! Ще ви научим вас! Още за гората не сте излежали, и това ще ви се прибави, та заедно да си го отработите! — присмиваше се старият, но вече трепереше от злоба, а другите едвам се въздържаха.

— Въшльовци проклети!

— Разбойници! Кучета крастави! — крещяха на своя език и се мотаеха в купчина като стъпкани червеи.

— Да мълчите, кучи синове, когато народа ви приказва! — изтърси им Матеуш, но те не се уплашиха, а все по-високо крещяха и всички вкупом се приближаваха напред.