Владислав Реймонт - Селяни

Дърветата се залюляха без шум и посипаха върху русата й глава порой от трепкащи светлини и сенки като златнозелен дъжд.

— Ех, не… само че не ми е мил тоя свят, не… — и отвърна поглед от него.

— Ако мога нещо да ти помогна, да сторя нещо — рече сърдечно той.

— А? Тогава избяга из градините и не се вести вече…

— Защото ме обиди!… Смеех ли? Ягушо… — Той беше вече кротък и добър.

— Ами после виках след тебе, но ти не чу…

— Вика ли, Ягушо? Истина ли?!…

— Нали ти казвам! Можех да се разкъсам и никой нямаше и да се помръдне!… Кой го е грижа за сиротата?… Да те обиди и огорчи, всеки може!

Лицето й пламна, тя отвърна глава и неспокойно взе да бълника с краката си водата. Матеуш също се позамисли.

Пак настана тишина; музиката на органа се нижеше като тиха успокояваща лента, вирът поблясваше, кръгли вълнички излизаха като шарени змии откъм краката на Ягуша, покрай брега играеха сенки, а помежду им започнаха да прехвръкват вече погледите им и да се свъзват едни с други…

Матеуш изпитваше все по-силно влечение към нея: идеше му да я вземе като дете на ръце и с неизказана доброта да я прегърне и успокои…

— Мислех си, че сме скарани за нещо… — рече тихичко тя.

— Никога не съм ти сторил лошо… не помниш ли?

— Ех, може би лани, някога… а сега като приятели… като… — шепнеше тя необмислено.

Неочакван спомен го връхлетя, обзе го и яд, и ревност.

— Че си… че си…

Не, не може да махне от себе си онова, което го задушаваше, насили се и само рече късо и решително:

— Остани си сбогом!…

Трябваше да избяга, за да не й припомни за кмета.

— Бягаш, ами сега какво ти направих?…

Тя бе много изплашена и нажалена.

— Не… не… ами… — продума той бързо, като се взираше в сините й разплакани очи и го раздрусваше жал, умиление и гняв — само че прогони онзи негодник от себе си, прогони го, Ягушо!… — молеше той упорито.

— Та нима съм го викала? Нима го държа! — викна ядосано тя.

Матеуш стоеше озадачен и много объркан.

Плач я обзе, сълзите като град се сипнаха по разпаленото й лице.

— Какво зло ми стори тогава той… тъй ме упои… и никой няма да каже добра дума за мене, никой не се съжалява, а всички: удри я, утрепи я! Какво съм виновна?… А? — оплакваше се тя с болка на душата.

— Аз ще му платя на тоя гад! — избухна Матеуш, като вдигна пестници.

— Плати му, Матеуше! Плати му, пък аз ще ти… — добави ожесточено тя.

Той не се обади повече и отърча към черквата.

Още дълго седя тя при вира и си мислеше за Матеуш, че може би ще се загрижи за нея и не ще позволи вече да я обиждат.

— Па може и Антек — се сети ненадейно тя.

Върна се в къщи пълна с тихи и радостни предчувствия.

Камбаните забиха, народът излизаше от черква; в скоро време улиците загъмжаха и се огласиха от тропот на коли и от разговори, смехове и зазвънтяха из въздуха; хората вървяха на групи, спираха се тук-там пред портите, само пред Доминиковичини някак замлъкнаха, споглеждаха се и отминаваха с помрачени лица; дори никой не се отби при болната.

Разприказва се и цялото село, разприказваха се и къщи, и отводи, и прагове; гъмжеше и шум се вдигаше и из градините, тъй като хората сядаха да обядват на хладина под сенките на дърветата: навсякъде можеха да се видят наобиколили трапезите, навсякъде се чуваше стъргане на лъжици, тракане на паници; миризми на ястия и скимтеж на кучета се разнасяше из знойната тишина.

Само у Доминиковичини бе глухо и пусто. Никой не се погрижи да я посети. Старата простенваше в треска, Ягуша вече не я сдържаше: тя ту заставаше на прага, ту излизаше чак на пътя или пък дълго време гледаше тъжно през прозореца, а Шимек, както и по-рано, седеше отвън пред къщи. Само Йенджих се бе окопитил и се беше заел да готви нещо в другото отделение на къщата.

Късно след обед ги навести Ханка, но беше някак странна, за всичко разпитваше, безпокоеше се много за болната, крадешком със скрит поглед следеше Ягна и угрижено въздишаше.

Наскоро дотърча и Матеуш при Шимек.

— Ще дойдеш ли да идем при немците? — попита го той.

— Имота ми е бащин, не мръдвам от мястото си — повтаряше момъкът все своето.

— Настушка те чака, нали ще носите пари за обявяване годежа.

— Не отивам никъде, бащиния ми е…

— Глупаво магаре си! Кой ти казва да мръдваш… ако щеш, до утре седи! — ядоса се той и понеже тъкмо тогава Ягна изпращаше към портата Ханка, той тръгна с Ханка, без дори да погледне Ягна.

Запътиха се заедно към вира.

— Рохо върна ли се от черква? — заприказва Матеуш.