Владислав Реймонт - Селяни

„Целия живот ми развали! Мома щях да си бъда и никой нямаше да ме обиди, не… И какво ли видях с него? Ни живот, ни свят!…“

Тъй си мислеше трескаво тя, жалбите й се разсейваха и на тяхно място изникваше силен яд и тъй я разпъваше, че дори се разтича по стаята.

„Наистина цялото ми нещастие е от него… и с Антек не би станало така… и кмета не би се решил… и… — оплакваше сетя. — Щях да си живея спокойно, както и по-рано, както всички си живеят… Изпречи го дявола на пътя ми, подлъга и майка ми с тия морги, а сега трябва да търпя… трябва… червеи дано го разнесат!“

Тя избухна и стисна злобно пестници и като видя през страничния прозорец коша от каруцата с болния под дърветата, отърча бързо при него, наведе се отгоре му и злобно процеди през зъби:

— По-скоро да пукнеш, куче такова дърто!…

Болният изблещи очи в нея и измърмори нещо, но тя избяга: хубаво й олекна — намери кому да стовари мъките си.

Ковачът стоеше на входа, когато тя се връщаше, но се правеше, че не я забелязва. Той заприказва по-високо на Рохо:

— Матеуш разправя, че ще ги водиш срещу немците…

— Помолиха ме, ще отида с тях у съседите — наблегна той.

— Пак дранголник си търсят. Разпенявили са се селяните срещу дворянина и смятат, че като отидат пак всички с тояги и вик, немците ще се изплашат и няма да купят Подлесието.

Той едвам въздържаше яда си.

— Па може и да се откажат от покупката, кой знае?…

— Как не, земята изпоизмериха, всички семейства надойдоха, кладенци копаят, камъни за основи карат…

— Знам аз добре, че още не са подписали акт при нотариуса.

— На мене се клеха, че всичко вече е свършено.

— Казвам това, което знам, и ако дворянина намери по-добри купувачи…

— И все пак няма да го купи Липци… никой не е гъбав с пари…

— Гжеля прави някаква сметка за това и чини ми се…

— Гжеля ли! — прекъсна ковачът изведнъж. — Гжеля иска да става големец, бунтува глупавия народ и го води към зло…

— Ще видим, ще видим какво ще стане! — казваше Рохо и се подхилваше, тъй като ковачът чак мустаците си скубеше от злоба.

— Яцек от канцеларията! — извика той, като забеляза разсилния на портата.

— За „Анна Мачвейовна Боринова“ писмо от канцеларията! — изрече Яцек и измъкна един плик от чантата си.

Ханка дотърча и неспокойно оглеждаше писмото, без да знае какво да го прави.

— Дай да го прочета — рече Рохо.

Ковачът искаше да надникне през рамото му, но Рохо затвори бързо писмото и рече най-спокойно:

— Съдът те уведомява, Ханко, че можеш да се виждаш с Антек веднъж в седмицата.

Ханка даде бакшиш на разсилния и се върна в стаята си, а Рохо, чак като си отиде ковачът, тръгна след нея и извика радостно:

— Друго пише в писмото, но не исках да ти го кажа пред ковача! Съдът ти съобщава да занесеш петстотин рубли гаранция или пък поръчители да посочиш и ще ти пуснат Антек… Що ти е?

Тя не отговори, глас не можеше да издаде, стоеше като вкопана, лицето й се изчерви, после побледня като стена, очите й се премрежиха от сълзи; тя разтвори ръце и с дълбока въздишка се строполи ничком пред иконите.

Рохо тихичко излезе, поседя пред къщи, отново четеше писмото и се усмихваше също така зарадван, но след малко пак назърна в къщи.

Ханка бе коленичила насред и се молеше с цялата си душа; чудно как не се пръсна сърцето й от радост и от благодарствен жар; откъслечните й въздишки и горещият шепот сякаш изпълваха цялата къща със светкавици, които удряха като сърдечен огън под нозете на света богородица Ченстоховска и се стичаха като жива кръв. Тя почти примираше от щастие, сълзите като порой се лееха, а заедно с тях се изливаха от паметта й всичките спомени от някогашни болки, спомените за всякакви обиди.

Най-после тя стана, изтри сълзите си и рече на Рохо:

— Сега съм готова за ново нещастие, защото, ако ще би и най-лошото да бъде, все не ще бъде това.

Той дори се почуди как толкова се беше променила: очите й светеха, кръвта нахлу в бледите й бузи, тя изправи снага, сякаш с десет години подмладена.

— Бързо се залавяй с продажбата, приготви колкото трябват пари и ще отидем да го освободим, ако може още утре или във вторник.

— Антек си иде! Антек си иде! — повтаряше неволно тя.

— Не разправяй. Като се върне, и без това ще се научат, иначе после ще трябва да казваме как са го пуснали с гаранция: ковачът няма да се заяжда с тебе.

Той я съветваше тихо. Тя тържествено обеща и повери тайната само на Южка, но едвам сдържаше небивалата радост в себе си; ходеше като пияна, постоянно целуваше децата, приказваше с жребчето, със свинката приказваше, с щъркела се закачаше, а пък на Лапа, който ходеше подир нея със скимтене и я гледаше в очите, като да разбираше нещо, шепнеше в самото му ухо като на човек: