Владислав Реймонт - Селяни

— Казвай тогава, Матеуше, дай пък ти съвет!

— Не трябват приказки и съвещания, ами да правим това, което направихме и с гората.

— Понякога може тъй, но понякога не може! — промълви Гжеля.

— Аз пък ти казвам, че може малко по-иначе и същото ще стане… Да отидем цяла дружина при немците и спокойно да им заявим да не смеят да купуват Подлесието…

— А толкова ли са глупави, та веднага да се уплашат и да ни послушат?

— Ще им се каже и това, че ако не послушат и купят, няма да ги оставим да сеят, няма да ги оставим да строят, крачка няма да им дадем да направят из полето. Ще видите няма ли да се уплашат! Ще ги подпушим като лисица в дупка.

— Е да, не ще излезнат на глава те!… Запомнете ми думата, че за тия заплашвания като нищо ще ни натикат в дранголника! — избухна Гжеля.

— Ще ни натикат и пак ще ни пуснат, няма да векуваме там я, ама като ни пуснат, за немците ще бъде още по-зле… Те не са глупави и още отнапред ще обмислят добре дали войната с нас ще им понесе… И дворянина друга песен ще запее, като му прогоним купувачите, не е ли така?…

Но Гжеля не изтрая, стана от мястото си и с всички сили взе да ги отклонява от тия неразумни намерения. Обясни им какви съдебни дела могат да произлязат от това, какви нови пакости и загуби за всички, че за тия неспирни размирици са готови да ги тикнат за няколко години в затвора… че всичко това може да стане спокойно със самия дворянин… Заклеваше ги във всичко и ги молеше да не докарват нови беди на народа. Говори той доста дълго, зачерви се, дори поотделно ги разцелува, като ги заклеваше и молеше да се откажат от това, но всичко беше напразно, все едно, че с грах стена разбиваш, та накрай се обади Матеуш:

— Приказваш като в черква, като че ли от книга го четеш, ама на нас друго нещо ни трябва!

В същото време всички почнаха да говорят, да стават от местата си, да удрят с пестници по масата и да кряскат силно зарадвани:

— Добре, добре, да вървим при немците, да ги разгоним тия шваби! Умно казва Матеуш, него ще слушаме, па който се бои, нека се крие в чергите!

Не бе възможно да им се говори, тъй бяха възбудени.

В тора време евреинът донесе бутилка, послуша ги и като забърсваше разлятата по масата водка, рече нерешително:

— Матеуш има глива: умен съвет дава.

— Я го вижте! И Янкел е против немците! — завикаха учудени.

— Защото по-добре със свои хора да живея, ще страдам както всички, ама с божа помощ все може да се живее някак… А немците дето дойдат, там вече не само бедния евреин не може да живее, куче там няма какво да яде… Да пукнат тия немци… чума да ги ръгне!…

— Евреин и поддържа народа! Чухте ли, а?

И те повече се учудваха.

— Евреин съм, ама не съм в гората намерен, тук съм се родил, където и вие, и дядо ми, и баща ми също… С кого трябва да се държа?… Кажете… Не съм ли ви свой?… Нали ако на вас е по-добре, и на мене ще ми е по-добре!… Като станете вие господари на имота си, с вас ще търгувам!… Както моя дядо с вашите деди, не е ли така?… А пък дето така умно казахте за немците, цяла бутилка, арак ще ви почерпя!… За ваше здраве, подлески стопани! — викна той и се чукна с Гжеля.

Често гавъртаха те чашите и такава радост ги обзе, че едвам не разцелуваха евреина по брадата, сложиха го между себе си и му довериха всичко отначало, като искаха за всичко неговия съвет. Дори и Гжеля се развесели и пак седна, да не би да го укорят, че мисли нещо лошо за тях.

Съвещанието не трая дълго, тъй като Матеуш стана и викна:

— Да отидем, момчета, отвъд да си поизправим краката, за днес стига толкова!…

Отидоха всички вкупом и Матеуш веднага отне от някого Тереска и затанцува с нея; след него и другите почнаха да издърпват момичетата от ъглите, закрещяха на музикантите и се понесоха във вихрени танци.

Разбира се, музиката веднага заситни, защото музикантите знаеха, че с Матеуш шега не бива, че той плаща, ама и побийва.

Цялата кръчма се беше разтанцувала, пара се вдигаше от главите, а пък крясъци, музика, тропот и живи провиквания като кипеж изпълваха помещението и се изливаха през отворената врата и прозорците, а вън покрай стените веселието беше не по-малко: чаши дрънкаха, стопани често пиеха наздравици и все по-високо и по-шумно се разговаряха.

Нощта беше вече напреднала, звездите ясно засветиха, дърветата тихо шумяха и откъм мочурите се разнасяше жабешки крекот и гласове на блатни птици, из градините славеи чуруликаха, беше топло и миришеше на хубаво. Хората се забавляваха на пресния и прохладен въздух и час по час някоя прегърната двойка се измъкваше от кръчмата и се изгубваше из сенките… А до стената ставаше все по-шумно, всички приказваха, та мъчно можеше да се разбере нещо.