Владислав Реймонт - Селяни

— И не ще отстъпят и ние да управляваме домовете! — надпревариха се да казват един през друг.

— Голяма работа — немци. Имаше ги в Лишки, но нашите им изкупиха имотите на всички до един, а дето в Гурки стана другояче, там самите селяни са си виновни: пиха, съдиха се постоянно и спечелиха просяшка торба.

— Значи, и ние можем да откупим Подлесието и да ги пропъдим! — викаше Йендрек Борина, чичов син на Антек.

— Лесно е да се каже: сега не можем да го откупим, макар че искат по шейсет рубли за моргата, а после ще намерим ли хиляда злоти за същото това?…

— Да дадат бащите ни всекиму дела, по-скоро ще свършим тая работа.

— Разбира се, така си е! Веднага ще знаем какво да правим! — изкряскаха всички.

— Колко сте прости вие! Старите от цялото едвам се изхранват, а вие от дяловете си пари искате да правите! — прекъсна ги Гжеля.

Млъкнаха изведнъж, защото такава истина им изрече, като че ли ги фрасна по темето с тъпото на секира.

— Не е там злото, че бащите не искат да си дадат имота във ваши ръце — продължаваше да говори той, — а в това, че Липци има твърде малко земя, че народът постоянно се увеличава и онова, което при дедите ни е стигало за трима, сега трябва да се дели на десет души.

— Много право! То се знае, че си е така! То се знае! — шепнеха другите угрижено.

— Тогава да се купи Подлесието и да се подели! — изтърси един.

— Ти би купил цяло село, но къде пари! — промърмори Матеуш.

— Трайте само, може и на това да се намери някаква леснина.

Изведнъж Матеуш стана, удари с пестници по масата и се развика:

— Трайте и правете, каквото щете, на мене вече ми омръзна и като ми кипне, ще зарежа селото и ще отида в града, по-добре живее там народа.

— Воля ти, но другите трябва да останат тук и да наредят някак живота си.

— Ама това се вече не трае, човек най-после кипва: теснота навсякъде, къщите се пукат от народ, сиромашията крещи, а до тебе свободна земя, плаче да я вземеш… и нищо не можеш да направиш, макар и да умираш от глад, нито има с какво да я купиш, нито пък от кого да вземеш назаем. По дяволите с такава уредба!

Гжеля разправи как е по другите страни.

Всички слушаха и въздишаха жално, а Матеуш го прекъсна:

— Каква полза за нас, че другите добре се нареждали! Покажи на гладния пълна паница и я скрий, нека се нагълта с гледане! Добре са, разбира се, другаде има грижа за народа, а не е като у нас, дето всеки селянин расте като дива свиня на къра, а ще се съсипе ли, или ще израсне — боли ли го някой за това?… Само да плаща данъци, да пълни казармата и да не се противи на властта! Омръзнал ми е вече тоя живот и до гуша ми е дошло…

Гжеля го изслуша търпеливо и започна пак:

— Само един начин има да стане наше Подлесието.

Те се приближиха още повече, за да не изпуснат нито дума от казаното, но в същия миг такъв трясък раздруса кръчмата, та чак прозорците задрънчаха и музиката престана да свири. Един изтича да види какво е и после разправи със смях за станалото: Доминиковица бе причинила тази врява, тъй като дотърчала със сопа за синовете си, искала да ги бие и насила да ги закара у дома, но те се опрели, изхвърлили я из кръчмата и сега Шимек пие на провала, а Йенджих, вече здравата пиян, реве при огнището.

Повече не го разпитваха, понеже Гжеля взе да излага плана си, който беше следният: да се помирят с дворянина и срещу морга гора да му поискат четири морги ниви в Подлесието.

Много се възчудиха и страшно се възрадваха от такава една възможност, а Гжеля продължаваше да разправя, че по същия начин се помирило едно село при Плоцк, за което чел във вестника.

— Много добре, момчета! Евреино, водка дай! — викна Плошка на вратата.

— За три морги гора тъкмо дванайсет ще ни се падне!

— А пък за нас десетина са цяло имение.

— Па да прибави и нещо шубраци за огрев.

— Па за пасище може да додаде макар по една морга ливади.

— И малко нещо материал за къща! — викаха един през друг.

— Още малко и ще поискате да ви придаде и по един кон с каруца и по една крава, а? — каза подигравателно Матеуш.

— Я мълчете!… Трябва сега да убедим старите да отидат при дворянина и да му кажат какво искат: може би ще се съгласи.

Матеуш го прекъсна.

— Додето не му опре ножа до кокала, той няма да се съгласи: на него му трябват пари веднага и немците ще му дадат още утре, стига да се спазарят… А нашите, докато се начешат по главите, докато се наговорят, докато дойдат до едно съгласие, докато спечелят на своя страна жените, месеци ще минат, дворянина ще продаде земята и ще свие рамене: тогава ще може да чака и делото за гората. Мисълта на Гжеля е добра, но струва ми се, че трябва да започнем от другия край.