Владислав Реймонт - Селяни

— … па какво, току-що бях пуснала прасето и то не беше успяло муцуната си да завре в картофите, а тя като ми отвори една уста…

— От селото, от селото да я изгоним!…

— Помня аз как на младото ми време направиха също така на една!… Биха я до кръв пред черковата, изкараха я отвъд могилите с крави и селото се умири…

— Евреино, голямо шишенце от силната!

— Обра млякото от сивата ми крава, обра го!…

— Избери си нов, всеки така би направил…

— Злото да го изскубеш, докато не е пуснало по-голям корен…

— Житото трябва да се плави, докато бурените не са го заглушили…

— Да гаврътнем чашите, па ще ти кажа нещо…

— Дръж бика за рогата и не го пущай, доде не се завали…

— Две морги и една — три морги; три морги и още една — четири морги.

— Пий, братко, и същи братя по-хубаво от това не биха направили…

Из мрачината се носеха откъслечни разговори, та не можеше да се разбере кой на кого приказва; само дебелият глас на Ямброжи вземаше връх над всички на различни места, тъй като той постоянно минаваше от група на група или назърташе в кръчмата и всякъде си изпросваше по чаша. Беше вече съвсем пиян и страшно залиташе, но хвана при тезгяха някого за яката и започна плачливо да му се моли:

— Аз съм те кръстил, Войтек, пък и на жена ти тъй бих камбаните, че краката ми чак подпухнаха: дай, братко, една чашка! Па ако поръчаш цяло шишенце, ще й бия камбаните още и за вечна почивка и друга невеста ще ти намеря… млада и здрава като ряпа! Поръчай, братко, едно шишенце…

Младите усилено лудуваха, цялото помещение беше пълно с врясък и развени фусти и клашници, вече припяваха песнички пред музиката, дори и по-старите жени се раздрусваха и пискливо се провикваха, а Ягустинка се промъкна в средата, хвана се през кръста и като удряше с крака по пода, запя с пресипнал глас:

Дните от Боже тяло до неделя не минаха лесно за Матеуш, за Гжеля и за другарите им; Матеуш престана да работи на Стаховата къща и другите изоставиха работата си; по цели дни и вечери ходеха те поотделно по къщите и възбуждаха хората против немците, като ги наговаряха да ги изгонят от Подлесието.

И кръчмарят от своя страна не жалеше увещанията си, па където имаше нужда, на упоритите даваше и почерпки или им отпущаше вересия. Но всичко вървеше някак трудно; по-старите се само почесваха, въздишаха тежко и без да скланят на никоя страна, гледаха какво ще кажат другите и жените, които като една не искаха, и да чуят за гонене на немците.

— Ами! Какво им е пак влезнало в главите! Малка ли разсипия ни сполетя зарад гората?… Една още неизлежали, друга беда искат да навлекат на селото! — викаха жените, а помощничката, иначе тиха жена, вдигна метлата срещу Гжеля.

— Ако караш хората на нова буна, на стражарите ще те обадя! Мързеливци недни, не им се работи, току само да се разхождат им дай! — се развика тя пред къщи.

А пък Балцерековица се нахвърли върху Матеуш:

— Кучетата ще насъскам по вас, безделници такива. С вряла вода ще ви попаря!

И всички като праг се изпречиха срещу увещанията, останаха глухи за съвети и молби. Нямаше начин да ги вразуми човек; развикаха се по всекиго, а много от тях вече и жално плачеха.

— Няма да дам на моя да иде! Ще се хвана за полата му й ако ще краката да ми отрежат, пак не ще се пусна!… Стига ни толкова тегло!…

— Дано ви гръм разтресе, кочани такива! — кълнеше Матеуш. — Разкрякали се като свраки на дъжд. Едно теле по-скоро ще разбере човешки език, отколкото жена умна дума! — оплакваше се той, дълбоко разочарован.

— Остави ги, Гжеля, няма да ги вразумиш: един хубав бой на всяка, па ако ще и твоята да е, тогава ще ни послушат — заканваше се той тъжно.

— Такива са, за една нощ не можеш да ги промениш! Другояче трябва да се постъпва с тях: да не им се противиш, да се съгласяваш и малко по малко да ги спечелваш на своя страна.

Така обясняваше Гжеля, без да отстъпва от делото, защото, ако и сам да беше против, но щом разсъди, че инак не може, отдаде му се с цялата си душа.

Той бе корав и неотсгъпчив мъж, а на каквото се решеше, трябваше да го извърши, па ако ще би не знам какво да бъде насреща му; та и сега пред нищо се не спираше. Затваряха вратите пред лицето му — през прозорците приказваше; жените му се заканваха — не се сърдеше, дори се и съгласяваше с тях, а където трябваше — и пригласяше, с много жени той заприказваше за децата, хвалеше домашната им уредност и чак най-после казваше, което имаше да каже, а не успееше ли, отминаваше. Цели два дена беше навсякъде из селото, по къщите, из градините, отиваше дори и на полето, заговорваше им за това, за онова и им казваше своето, а пък на онези, които отведнъж не се сещаха, рисуваше им с тояжката си по пясъка подлеските ниви, показваше им делниците и търпеливо разясняваше ползата за всекиго. Но въпреки тичанията напразно би било всичко, ако не беше помощта на Рохо. В събота след пладне, като разбраха, че не ще могат да направят нищо в селото, извикаха зад Бориновата плевня Рохо и му съобщиха своите намерения; те се боеха, че той ще бъде против.