Владислав Реймонт - Селяни

— Тихо, щурчо, че господарят ти ще се върне!

Смееше се и плачеше едно след друго, дълго разправя за това и на Мачей, та той облещи очи и нещо фъфлеше с език. Тя забрави всичко и трябваше Южка да й напомни, че е вече време за черква. Хей, хвърчеше, хвърчеше от щастие, искаше й се да пее, искаше й се да литне по света и да вика на житата, които с шум се прекланяха до краката й, да вика на дърветата, на цялата земя:

— Антек си иде! Господарят ви ще си дойде!

Дори от радост взе да кани Ягна да идат заедно на черква, но Ягна не пожела, искаше й се да си остане у дома.

На нея никой не каза за Антек, но тя веднага се досети от недомлъвките и от онова, което вършеше Ханка. И нея обхвана тази новина и я разлюля с някаква тиха, радостна надежда, та без да обръща на нищо внимание, отърча у майкини си.

На лош час отиде там и случи на люта караница.

Защото Шимек веднага след закуска бе седнал до прозореца с цигара в уста, цвъкаше слюнки по стаята и дълго мислеше, дълго чака той, поглеждаше към брата си и най-после рече:

— Мамо, дай ми пари, че трябва да занеса на свещеника да извести годежа. Свещеника каза пред обедня да ги занеса.

— Ами за коя ще се жениш? — попита го майка му с подигравателна усмивка.

— За Настуша Голембова.

Майка му не се обади и се въртеше нетърпеливо около гърнетата на огнището. Йендрек притуряше на огъня дърва и макар че се бе силно разгорял, пак го духаше от страх, а пък Шимек, като почака малко, се обади някак по-решително:

— Цели пет рубли ми дай, че трябва и годеж да се тъкми…

— Годежари изпраща ли? — попита тя.

— Клемб и Плошка ходиха.

— И тя се съгласи, а? — Чак брадата й се тресеше от смях.

— Ами как!… Прие, разбира се.

— Намерила сляпа кокошка зърно, може ли да го не клъвне, такава голтачка!

Шимек се намръщи, чакаше да чуе какво още ще каже.

— Донеси вода от вира, а ти, Йенджей, пусни прасето, че квичи…

Те изпълниха почти безволно това, а когато Шимек пак се изтегна на пейката, а по-младият взе нещо да майстори под печката, старата даде твърдо нареждане:

— Шимек, занеси вода на юничката!

— Занеси й ти, не съм ти слугиня! — пробъбра гордо той и се простря още по-нашироко върху пейката.

— Чу ли що ти казах?!… Не ме карай да се ядосвам в света неделя…

— И ти чу що казах: пари ми дай и по-скоро!…

— Няма да ти дам и не позволявам да се жениш! — кресна му тя.

— И без твоето позволение ще се свърши работата.

— Мисли що приказваш, Шимек, и не се заяждай с мене!

Той се наведе изведнъж пред нея и обгърна покорно краката й.

— Та моля ти се, мамо, ето на̀, като куче скимтя!…

Сълзи го задавиха.

Зарева и Йендрек, и той целуваше ръка на майка си, прегръщаше краката й и я молеше заедно с брат си.

Тя с ярост ги отблъсна от себе си.

— Да не си посмял да ми се опираш, че ще те напъдя по света!… — кресна тя, като тресеше пестници.

Но Шимек вече не се боеше, майчините думи го шибаха като бич и той кипна, изправи се гордо и упорството на Пачешовия му род нахлу в главата му: той пристъпи малко и рече страшно спокойно, като я бодеше с пламналия си поглед:

— Пари ми давай по-скоро!… Повече нито ще чакам, нито ще ти се моля!…

— Не давам! — кресна му тя яростно и се оглеждаше да вземе нещо в ръка.

— Тогава самичък ще си ги намеря.

И той скочи като рис към раклата, с един удар откърти похлупака и заизхвърля дрехите от нея. Тя с врясък се хвърли да му попречи, опита се първо да го отстрани, но понеже той не отстъпи нито крачка, тя заби пръсти в косата му, а с другата ръка го заудря по лицето, по главата, заблъска го отзади и завика до небесата. Той се бранеше от нея като от досадна муха и не преставаше да тършува за пари, докато, ударен нейде в слабините, подскочи така ядосано, че тя цяла се просна на пода, но в същия миг скочи и като докопа ръжена от огнището, хвърли се отново върху него. Шимек не искаше да се бие с майка си, та само продължаваше да се брани, колкото можеше, и гледаше да издърпа желязото от ръцете й. Вдигнаха на глава къщата. Йендрек, занесен от плач, обикаляше отстрани и жално скимтеше:

— Мамичко, за бога, мамичко!

Ягна, която влезе тъкмо в това време, се спусна да ги разтърве, но напразно, защото, щом Шимек се изместеше и отскочеше настрана, майка му пак го настигаше като разярена кучка и млатеше, дето й попаднеше, та най-после, побеснял от болка, и той започна да отвръща. Вчепкаха се като кучета, търкаляха се по стаята, със страшна врява се блъскаха о стени и о покъщнина.