Владислав Реймонт - Селяни

Надотърчаха отвсякъде хора и се опитаха да ги разтърват — но де можеха, когато тя се бе залепила като пиявица за него и като обезумяла биеше.

Докато най-сетне той я блъсна с пестница между очите, хвана я острани и я отметна като жъмка сено в стаята; тя сполитна и падна като труп връз нагорещената печка между врящите на огъня гърнета, тръбата се събори и всичко се разпръсна…

Разбира се, веднага я измъкнаха от огъня, но въпреки че беше страшно изпогорена, без да гледа запалената си фуста, тя пак налиташе към него.

— Махай се от очите ми, изрод проклети!… Махай се!… — ревеше тя като побъркана.

Трябваше насила да гасят огъня по нея и да я задържат, та поне изгорялото й лице да наложат с мокри кърпи, но и тъй тя пак се изскубваше.

— Дано очите ми не те видят вече… дано…

А пък Шимек едва дишаше, смазан и разкървавен. Той само гледаше опулено майка си, страх стисна гърлото му, разтресе се цял, без да може дума да произнесе и без да знае какво става.

Едва се бяха малко поуспокоили, когато тя внезапно се изскубна от ръцете на жените, скочи към пръта с дрехите зад огнището, засмъква от него дрехите на Шимек и взе да ги изхвърля през прозореца в градината…

— Махай се от очите ми! Нищо твое няма тука, всичко е мое, нито една леха няма да ти дам, нито залък хляб, ако ще би да пукнеш отглади! — крещеше тя с последни сили и надвита най-после от силните болки, падна с раздирателно пъшкане.

Понесоха я към леглото й.

Надойдоха хора, изпълниха стаята, тъпчеха се вече в отвода, а някои промъкваха глави и през прозорците.

Ягна не знаеше какво да захване, че старата просто ревеше от болки… Как да не реве, когато цялото лице и шията бяха облени с вряла вода, ръцете й изгорени от огъня, косата и очите също, та едва виждаше.

Шимек седна до стената в градинката, подпря глава на длани и сякаш замръзна, разкървавен, цял в синини и със съсирена кръв по лицето, той слушаше майчините си пъшкания.

Не след дълго дотърча и Матеуш, дръпна го за ръка и му рече:

— Ела при мене. Ти сега нямаш тука работа…

— Няма да дойда! Този имот е мой от баща ми и дядо ми и аз ще остана на имота си, няма да отстъпя! — говореше той с мрачна упоритост и пипаше несъзнателно с пръсти ъгъла на къщата. Не помогнаха нито молбите, нито настояванията. Той не мръдна от мястото си и престана да отговаря.

Матеуш седна до него и не знаеше какво да прави, а Йендрек събра изхвърлените клашници, гащи и ризи, уви ги в чаршаф и ги сложи нерешително пред брат си.

— Ще дойда с тебе, Шимек, където идеш ти, и аз ще дойда! — скимтеше разплакано Йендрек.

— Дявол да го вземе!… Казах, че няма да се мръдна оттука, и няма да мръдна!… — кресна той и блъсна с пестници в стената, та Йендрек приклекна от страх.

Те замълчаха, защото пак се зачуха страшните пъшкания от стаята: Ямброжи лекуваше болната, наложи изгорените места с прясно, несолено масло, после ги покри с някакви листа, върху които наслага кисело мляко, и всичко това уви с мокри кърпи. Заповяда на Ягуша често-често да залива изгореното със студена вода и отърча в черквата, защото камбанката заби.

Беше вече време за литургия, хората по всички улици вървяха към черква, коли тропаха и много познати се отбиваха при болната, та Ягна трябваше да затваря вратата от любопитните; само Шимерица остана при нея.

Наскоро всичко се успокои. Доминиковица се умири, от черквата се разнасяше тихата бръмчива музика на органа и гласовете на песните се носеха през градините като печално нежно шумолене.

Слънцето припичаше хубаво, дърветата стоеха неподвижни в пладнешкото затишие, само понякога някое клонче се залюляваше и сенките се раздвижваха, птичките млъкнаха, от време на време житата се полюшваха, звъняха с тихичко шумолене и развяваха светлите си гриви.

Момците все още седяха пред къщи. Матеуш приказваше тихо. Шимек само клатеше глава, а пък Йенджих лежеше пред тях и се взираше в дима на Матеушовата цигара, който като някоя синя паяжина се издигаше над стряхата.

Ягна излезе с ведро за вода към вира.

Тогава Матеуш стана и обеща да дойде пак след обед; той имаше намерение да отиде в черква, но като видя, че Ягуша седи над водата, приближи се до нея.

Ведрото беше наляно и тя държеше краката си във водата.

— Ягушо!… — пошепна той тихо, като се спря отстрани под елхата.

Тя бързо закри с вълненика коленете си и го погледна, но очите й бяха тъй изплакани и пълни с жал и мъка, та сърцето му се разтупа.

— Какво ти е, Ягушо? Болна ли си?…