Владислав Реймонт - Селяни

— Рохо ще е най-добър, знам това… Той и моите деца изучи, ама не бива. Властта ще да е надушила нещо и го има под око. Старшията ме срещна в канцеларията и надълго ме разпитва за него. Не му казах много, та той ми се подсърди и взе да ми натяква, че добре знае на какво Рохо учи децата и че раздава полски книги и вестници на хората… Трябва да го предупредим да внимава.

— Лоша работа! Добър човек, набожен, ама зарад него може да налети някоя беда на селото… Нещо трябва да се направи, и то по-скоро — приказваше старият Плошка.

— От страх бихте го предали… а? — прошепна заядливо Гжеля.

— Ако бунтува народа против властта, което би докарало пакост на всички, всеки би сторил същото. Ти си млад, но аз помня добре какво ставаше във войната на дворяните, когато за нищо и никакво биеха с тояги селяните. Не е това наша работа.

— Кмет искаш да станеш, а си глупав като скъсан ботуш — подметна му Гжеля.

Те прекъснаха разговора, защото Рохо излезе от къщи, изгледа насъбралите се, прекръсти се и рече:

— Време е вече! Да вървим с бога напред!

Той тръгна пръв, след него наизлязоха на пътя мъжете, а отдире ги последваха няколко жени и деца.

И жегата вече мина, звъняха за вечерня, слънцето клонеше към гората, небето бе ясно и предвещаваше хубаво време, а далнините бяха тъй прозрачни, че дори най-далечните села се издигаха като на длан пред погледа, а в зеленината на горите можеше да различи човек жълтите дънери на борините, белите стволове на брезичките и сивите исполински дъбове.

Жените останаха зад воденицата, а мъжете се заизкачваха полека въз нанагорнището. Прах се вдигаше след тях, та само от време на време се бялваше по някой клашник.

Те вървяха мълчаливо. Лицата им бяха сурови, изразите решителни и погледите горди и неотстъпчиви.

За удоволствие удряха с дъбовите си бастуни по земята, а понякога някой плюваше в шепата си и се засилваше като за скок.

В приличен ред вървяха те, сякаш в религиозно шествие, защото, ако някой изтървеше дума, веднага млъкваше под укротителните погледи на другите: не беше време за разговори, всеки се скриваше в себе си и набираше сила.

При граничните могилки до кръста те седнаха малко да си починат, но и сега никой не се обади; само рееха тихи погледи по света. Липченските къщи едвам се виждаха през овошките, златното кубе на камбанарията лъщеше на слънцето, полята се зеленееха, докъдето поглед стигаше, по пасищата покрай гората гъмжеха пръснатите стада, дим като синя струя се издигаше от някакво огнище край гората, детински песни звънтяха нейде и по цялата земя, пременена в пролет, в радост, в чудно спокойствие, се разнасяше мелодия на цафара, та на мнозина сърцата се свиваха от тиха жалба и уплаха, мнозина въздъхваха тежко и неспокойно гледаха Подлесието.

— Да вървим, че работа ни чака! — ободряваше ги Рохо, като схвана добре, че почват да се отпущат…

Те свиха направо към чифлишките постройки по стария обрасъл, път, който като цветна лента се простираше между зелените жита. Слабите посеви се синееха от метличина, късните овеси се жълтееха цели от полски синап, омекналите и пригорели пшеници аленееха от макове, а картофите едва бяха поникнали. На всяка крачка личеше пустош и небрежност.

— Като че евреи работят тия ниви, сърцето да те заболи, като гледаш — измърмори някой.

— Най-лошия ратай по-добре ще работи земята от тях!

— Защото друг, ако ще би и дворянин, не почита тая свещена земя!

— Дои я, дои като гладна крава, то се знае, че ще ояловее.

Излязоха на угарите. Окадените и съборени стени на постройките стърчеха вече наблизо; изгорялата овощна градина с почернилите скелети на овошките, изправени печално към небето, ограждаше жилищата на чифлишките ратаи с хлътнали покриви и щръкнали комини, а до стените в оскъдните сенки на мъртвите клони се виждаше цяла група хора. Бяха немците. Буре бира беше сложено на камъните, на прага един свиреше на флейта, а те бяха насядали и изналягали по пейките и тревата само по ризи, захапали лулите и пиеха с глинени чаши; деца лудуваха около къщата, а встрани пасяха едри крави и коне.

Трябва да забелязаха идващите, защото почнаха да стават, да присланят очи с длани, да гледат към тях и нещо да кряскат, но един стар шваба заломоти строго и те всички седнаха спокойно по местата си и пак засмукаха чашите; флейтата засвири още по-сладка мелодия, чучулигите пееха почти над главите, от посевите се изсипваше често и неспирно църкане на щурци, а тук-там се пронасяше глас на пъдпъдък.