Владислав Реймонт - Селяни

— Върна се; и много мъже вече чакат там.

Той обърна глава назад. Ягна гледаше към тях, та той бързо се обърна пак напред и попита тихо, без да гледа Ханка в очите:

— Истина ли е, че свещеника укорявал някого от амвона?…

— Ти сам чу, па и другите подпитваш.

— Когато отидох, той вече бе свършил словото си, казаха ми други за това, ама си мислех, че лъжат само за смях.

— И не една укори той… пестници чак разтърсваше… Да осъждаш високо другите и да хвърляш камъни по тях, е лесно — всеки може да го направи… ама никой не може да попречи на злото. — Тя беше твърде угрижена и ядосана. — А за кмета ни думичка не спомена, пък той е най-виновния тука — добави тя по-тихо.

Матеуш люто се разпсува и искаше за още нещо да пита, но не се реши. Вървяха мълчаливо. На Ханка й беше много мъчно от цялата тази работа.

То се знае, че Ягна има грях, то се знае, че е за осъждане, ама веднага да я укорява от амвона… това е вече премного… Жена на Борина е била… не някаква отрепка — си мислеше нажалено тя. — Каквото са имали помежду си, тяхна си работа, другите да не се бъркат.

— Нито Магда, нито воденичарските слугини осъжда, а хората знаят какви ги вършат! За дамите от Воля също не раздрусва пестници, нито за дворянката от Глухово, макар че цял свят знае как се бесува с момчетията, дума не каза за нея! — говореше тя с най-дълбоко негодувание:

— Истина ли е, че и за Тереска споменал? — едвам можа да чуе тя.

— Две спомена; всички разбраха за кои беше думата.

— Някой ще да го е надумал за нея. — Той едвам сдържаше гнева си.

— Казваха, че Доминиковичина работа е това или на Балцерековица; едната си отмъщава на тебе зарад Шимек и Настка, а другата иска да те привлече за своята Мариша.

— Ах, ето къде ги стягал чепика! Не съм и мислил за това…

— Мъжете всякога виждат само това, което се навира в очите им.

— Напразно се труди Балцерековица, напразно!… Па може и да яде бой от Тереска… А напук на Доминиковица Шимек ще се ожени за Настка; това вече аз ще гледам да стане! Мръсни жени!

— Те си вършат работата, а невинните страдат — рече тя тъжно.

— Така са се хванали едни други за гушите, та е мъчно да изтрае човек в селото.

— Докато беше свекър ми, имаше кой да пооправя хората и те имаха кого да слушат.

— Разбира се; кмета е дръвник, няма ум за нищо и такива истории прави, че у народа никакво послушание не може да има. Да беше се поне Антек върнал!…

— Ще се върне, скоро ще се върне! Ама ще ли има кой да го слуша? — и очите й светнаха.

— Приказвахме си вече с Гжеля и с другите момци, че като се върне, ще въведем ред в това село. Ще видиш!

— Де това време; сега всичко се строполясва като от кола без климии.

Дойдоха до дома; пред къщи седяха вече събралите се.

Щяха да отидат двайсетина стопани и няколко от по-видните младежи, но цялото село се беше на канило да иде както и по-напред за гората.

Събрали се бяха и чакаха нетърпеливо другите.

— И кмета трябва да дойде с нас — забеляза един, като стържеше тоягата си.

— Началника го повика в околийското; писаря казваше, че било да направи събрание и да се вземе решение за училище в Липци и в Модлица.

— Нека събере: няма да вземем такова решение! — засмя се Клемб.

— Веднага ще последва нов данък на морга, както е в Доли.

— Не е лъжа, ама щом началника заповяда, трябва да се подчиним — забеляза помощникът.

— Какво има да ни заповядва той тука? Нека заповядва на стражарите си да не крадат заедно с крадците.

— Ти много приказваш, Гжеля! — предупреди го помощникът. — Мнозина вече тоя език е отвел по-далеко, отколкото им се е щяло.

— Ще приказвам, защото имам право, и от началството не ме е страх. Само на вас, на слепите овце, треперят кълките от всяко началническо парцалче.

Той така крещеше, че всички се изплашиха от такава дързост и на мнозина тръпнеше кожата от страх. Клемб заговори:

— Да си кажем право, от такова училище няма полза… Моя Адам цели две години ходи във Воля, карах на учителя по чувал картофи, жена ми му дава масло и яйца за празниците и за всичко това се научи толкова, че не може да прочете и молитвеника, а по руски също ни гък, ни мък… По-малките, които учиха тая зима при Рохо, дори и ръкописно могат да разберат, па и черковните книги четат…

— Да си главим Рохо, та и по-нататък да ни учи децата. Училището е по-потребно за децата, отколкото обуща — намеси се Гжеля.

При тия думи помощникът се промъкна между насъбралите се и заговори полугласно: