Владислав Реймонт - Селяни

Докато слънцето изскочи над селото, всички ливади шумяха под косите, вредом косяха, вредом бляскаха сини острия, разнасяше се тракане на брусове, отвред лъхаше силен мирис на увехнала трева.

Време сякаш само за коситба, защото въпреки старата поговорка „Коситба като подкачат, и небесата заплачат“ това лято стана обратно. Вместо дъждове настъпи суша.

Дните се събуждаха облени с роса и разпалени като човек в треска и заспиваха в лъхащи зной вечери; извори и реки вече пресъхнаха, посевите пожълтяха, саденото вехнеше, гъсеници нападаха дърветата, овошките капеха, кравите намаляваха млякото, защото се връщаха гладни от обгорелите пасища, а дворянинът позволяваше да пасат по сечището само кравите на тези, които бяха заплатили по пет рубли за добиче.

То се знае, че не всички можеха да извадят и дадат толкова пари наведнъж.

Но и без всичко това гладът пред новото жито ставаше все по-тежък, особено за безимотните, пък и за другите сиромаси.

Току правеха сметка, че на Еньовден трябва да завали и всичко в полето ще се оправи, дори събираха пари за молебен, но нищо не помогна, сушата все продължаваше.

У мнозина нямаше какво да сложат в гърнето, но затова пък не липсваха нито свади, нито караници и надумвания. Никога, може би откакто помнеха най-старите хора, не бе имало в Липци толкова много разправии: ту в съдилището зарад гората ходеха, ту кметовите работи постоянно скарваха хората помежду им, ту разприте на Доминиковица със сина й, ту немците, ту малки съседски спречквания. Толкова се насъбра, че почти забравиха за сиромашията и живееха като в кипнал котел, в неспирни сплетни и крамоли.

Та и не е чудно, че щом дойде коситба, си отдъхнаха, бедните веднага се разтърчаха по чифлиците да изкарат някоя пара, а стопаните си правеха оглушки за различните новини и с радост се стегнаха за коситба.

Не бяха забравили само за немците и всеки ден някой изтичваше до Подлесието да види що вършат.

Те бяха още там. Престанали бяха само да копаят кладенци и да навозват камъни за строеж, а ковачът един ден каза, че немците дали дворянина под съд за парите, а Липци — за насилие.

Селяните хубаво се посмяха с това.

Тъкмо за това се разговаряха надълго и нашироко днес по ливадите, когато пладнуваха.

Настана горещо пладне; нажеженото до бяло слънце се бе застояло над главите на хората; небето виснеше като белезникава от жега мъгла, лъхаше горещина като от страшна пещ, не подухваше ни най-слаб ветрец, шумата увисна повехнала, птичките млъкнаха, сенките станаха бледи и къси и слабо пазеха от пека; бе задушно, само от откосите лъхаше остра миризма от напечените треви. Житата, градините и къщите стоеха като обвити от бели пламъци. Всичко сякаш се разтопяваше в нажежения въздух, който трептеше като кипнала вода над бавен огън. Дори реката течеше по-бавно, без шум, водата блестеше като разтопено стъкло и беше тъй прозрачна под вълнистата повърхност, че се виждаше всяка рибка, всяко камъче на песъчливото й дъно и всеки рак, който се мушкаше в пронизаните от светлина крайбрежни сенки. Над земята се носеше тишина като навяваща сън слънчева прежда. Само мухите бръмчеха около хората.

Косачите седяха над самата река под китка високи елхи и се хранеха из ушатките. На Матеуш донесе ядене Настка, а на заредниците — Ханка и Ягустинка, които седнаха върху тревата на слънце, покриха със забрадки главите си и слушаха любопитно разговора.

— Още отнапред винаги съм казвал, че ако не днес, то утре немците ще бъдат принудени да се махнат оттука! — казваше Матеуш, като огрибаше ушатката си.

— И свещеника казваше същото! — потвърди Ханка.

— Ще стане тя тъй, както на дворянина се хареса — изръмжа, сякаш се караше Кобус, като се изтягаше под дървото.

— Ама що, не изплашиха ли се от вашите крясъци и не избягаха ли? — намеси се Ягустинка по свой навик, но някой рече:

— Ковача казал вчера, че дворянина ще се погоди с нас.

— Чудно ми е само, че Михал сега държи нашата страна.

— Подушва той в това някоя добра мръвка за себе си — рече подигравателно Ягустинка.

— Като че ли и воденичаря се е застъпил за селото пред дворянина.

— Всички все за нас благодетели, синковците — приказваше Матеуш. — А ще ви кажа защо държат нашата страна: на ковача дворянина е обещал добър бакшиш за помирение с липчени, а воденичаря се уплашил, че немците може да построят вятърница на баира горе при кръста; кръчмаря пък помага на народа от страх за себе си. Той хубаво знае, че където заседнат немци, там никакъв евреин не може да прокопса.