Владислав Реймонт - Селяни

Господин Яцек седеше на прага, пушеше както винаги цигара, дърпаше брадичката си, рееше поглед по разлюлените жита и следеше птичките.

А пред къщи и под черешите вече лежеха няколко дебели борови дървета и купища върхари и клони. Старият Билица се въртеше около тях, мереше с държалето или пък окастряше тук-там нещо с брадвата и все мърмореше:

— Дойде и ти в нашия двор… Така си е, харничък ми се виждаш… благодарим, ей сегичка Матеуш ще те одяла… бива си те за долна настенница… на сушинка ще си, не бой се…

— Като че ли на жив човек приказва — пошепна учудено Рохо.

— Ела седни. Побърка се човека от радост. Цели дни стои при дърветата. Я слушай!

— И ти, сирота, си се настърчала в гората, сега ще си починеш… то се знае, никой няма да те барне вече! — бъбреше старецът и поглаждаше любовно с ръце забелената жълта кора на една борика.

Отиде той при най-дебелия бор, който бе стоварен на пътечката, клекна пред отреза му и като гледаше с умиление жълтите и пълни със смола кръгове, тихичко си бъбреше:

— Толчав си, ама те наредиха, а? Евреите щяха да те откарат в града, ама дядо господ рекъл при свои, при селски стопани да останеш. Икони ще окачат по тебе, дядо поп със светена вода ще те поръси, ами… а?…

Господин Яцек само се усмихваше незабелязано на това и като се поразговори с Рохо, взе под мишница цигулката и се запъти към гората.

А пък Рохо остана при Веронка и слушаше това-онова от нея.

Свечеряваше се вече, жегата отслабваше, дори ветрец повяваше откъм ливадите. Още от пладне бе духнал хубав вятър, та червеникавите млади класове на житата се вълнуваха като вода, час по час буйно се залюляваха, завъртяваха се вихром и се устремяваха към пътища и межди, сякаш ей сега ще се разлеят, но само удряха сивите си гриви о земята и се дръпваха надире като стадо от изправени на задните си крака коне. Вятърът ги подемаше от всички страни и ги мяташе като играчка и те развълнувани отново бушуваха по лехите, пълни със сиви вълни, със зелени завои, с рижи ивици, с шум и шепоти. Високо в небето пееха чучулиги, понякога ято врани прелитаха срещу вятъра и кацваха да си починат по разлюлените дървета. Слънцето руменееше вече и слизаше все по-ниско и по целия свят, по развълнуваните поля, по овощните градини, които се блъскаха като вързани стада, бавно се разливаше червеникавият блясък на залеза.

Поради утрешния празник хората по-рано се прибраха от нивите, жените виеха венци пред къщите, децата донасяха наръчи от папур, пред Плошкови и воденичаря бяха натрупани брезови и елови клони, които забиваха в земята, за да направят олтарчета. Някъде девойки вече кичеха със зеленина стените, другаде пък подравняваха улицата, като насипваха изровените места, а някоя още переше на вира, та бухалката гърмеше и гъските страхливо погакваха.

Тъкмо Рохо се канеше да си излезе от Веронкини, и по тополовия път се показа един конник и препущаше силно в облак от прах. Колите, с които превозваха дървета за Стаховата къща, му пречеха да кара бързо, та искаше да отбие през нивите.

— Брей! Ще измориш коня с това каране — викаха подире му.

Той ги отмина как да е и препусна към селото с всички сили, та чак коремът на коня се разигра.

— Ей, Адаме, я почакай! — извика Рохо.

Клембовото момче позапря малко коня и завика, колкото му глас стигаше:

— Не знате ли, някакви убити хора лежат в гората! Божичко, задушавам се вече. Пасях коня по прогона в гората с Гулбасчето и вече тръгнахме да си идем, а като стигнахме до Бориновия кръст, конят ми отскочи настрана и аз тупнах наземи. Гледам: какво ли пък изплаши коня ми? Току видях някакви хора лежат в смриките. Повикахме ги, а те — нищо, лежат като умрели.

— Щурчо, ще ни разправя врели-некипели — креснаха му.

— Идете вижте, там си са! И Гулбасовото момче видя, само че от страх препусна из гората към едни жени, които сбираха сухи дърва нататък. Лежат умрели.

— Во имя отца и сина. Това на кмета трябва да се обади.

— Кмета още не се е върнал от града — рече някой.

— Тогава на помощника да се каже!… Той поправя пътя с момчетата на ковача!… — викаха след него, защото беше препуснал вече в силен галоп.

То се знае, че в един миг се разнесе из село новината за убитите, вдигна се пълен с ужас писък, разтичаха се хората и чак се кръстеха от страх. Преди да зайде слънцето, половин селото бе излязло на пътя. Някой съобщи на свещеника, та и той излезе пред дома си да разпитва; нататък се беше запътила цяла група и тихо се разправяха, по-младите отидоха малко по-нататък из тополовия път и всички с голямо нетърпение чакаха помощника, който отиде натам с каруца, като забра със себе си Клемб и момчетата.