Владислав Реймонт - Селяни

— Дърпаш се като щура — ядоса се и той. — Аз само казах тъй… Виж я ти, за нищо и никаква дума ще ми се репчи, а мъжа й ще гине там в затвора. Аз ще му кажа колко се грижиш за него.

Тя пак седна и вече не знаеше какво да мисли.

Той разправяше надълго и нашироко за Америка, за познати хора, които бяха отишли там, че те пишат писма, па дори и пари изпращат на своите. Как е хубаво там, как всеки си е свободен, какво богатство трупат хората. Антек би могъл веднага да избяга: той познава един евреин, който мнозина вече бил препратил за там. Нима малцина като него бяха вече избягали! А пък Ханка, за да се не сетят, би могла и по-късно да отпътува. Гжеля ще се върне от войската и ще изплати бащинията си, па ако не, лесно ще се намери и купувач.

— Иди попитай и свещеника, ще видиш, че и той ще ти каже това, което ти казвам и аз. Ще видиш, че съм прав и че те съветвам от приятелство, а не за лична полза. Само че нито зъб пред някого да не си обелила, да не би да се досетят стражарите, че тогава и за хиляда няма да го пуснат, ами ще вземат и във вериги да го оковат — завърши важно той.

— Отде да взема, за да го откупя! Толкова много пари — изпъшка тя.

— Познавам един от Модлица, който може да заеме срещу неголяма лихва… Познавам и други… Пари ще се намерят… За това аз ще се погрижа… ще помогна…

И дълго той я съветва и уговаря.

— Обмисли, бързо трябва да се реши.

И си отиде тихичко, та тя и не забележи кога се изгуби в нощта. Беше вече късно. В къщи спяха. Само Витек седеше до стената, сякаш пазеше господарката си. И из село бяха си легнали навсякъде, дори и кучетата не лаеха, само реката клокочеше и птичките пееха из градините. Месецът пропълзя по небето и се носеше като сребърен сърп през страшните и мрачни висини. Бели и ниски мъгли покриваха лъките, а над житата висеше бледа мъглявина от цветен прахуляк; вирът проблясваше като ледена плоча… Чак звънеше в ушите от тая тишина и от чуруликанията и трелите на славеите.

Ханка не помръдна от мястото си, като да бе закована.

— Божичко, от селото да избягаш, от имота си, от всичко! — тя само това си мислеше.

Гроза я обзе, растеше всеки миг и стискаше със страшна мъка и ужас сърцето й.

Лапа започна да вие на двора, славеите замлъкнаха, задуха вятър, та залюля сенките, и плачлив печален шум премина из въздуха.

— На Куба душата е видяло кучето! — пошепна Витек, като се кръстеше страхливо.

— Глупчо! — скастри го тя и го натирида върви да спи.

— Ами дохожда си тя, назърне при конете, досипе им храна…

Тя вече не го слушаше. Настана пак всеобща тишина, славеите запяха, а тя седеше като мъртва и повтаряше от време на време с мъка и страх:

— Да бяга по света! Завинаги! Милички Исусе! Завинаги!…

Още не бе повехнала по къщите закичената на зелените празници зеленина, когато една сутрин най-неочакваио се появи Рохо.

Само че чак след черковна служба и след дълъг разговор със свещеника излезе по селото. Малцина се въртяха още из дворищата, защото бе време да зариват картофите, но щом се разчу, че Рохо е в село, веднага някой и друг забърза към пътя да го поздрави, че отдавна не бяха го виждали.

А той вървеше както винаги полекичка, подпираше се с тояжката си и с вирната глава, със същия сив клашник и все така с броеници на шията; вятърът развяваше побелялата му коса, а слабото му лице светеше от чудна доброта и веселост.

Той шареше с поглед по къщите и градините, усмихваше се радостно на всичко, приветствуваше се поотделно с всекиго, дори поглаждаше любезно и главичките на децата, които се притискаха към него, и пръв заприказваше с жените. Тъй се радваше, че намира всичко по старому.

— Ходих на манастира в Ченстохова — отговаряше той, когато с любопитство настояваха да узнаят къде се е губил толкова време.

И така искрено се радваха на завръщането му, че веднага, още по пътя започнаха да му разправят липченските новини, някой и за съвет някакъв го питаше, друг искаше да му се оплаче, отведе го настрана и почна да развързва пред него грижите си като последен грош, за последна нужда прикътан.

— Много съм уморен, нека си почина някой ден — оправдаваше се той, за да се отърве.

Един през друг го канеха на гости.

— Засега ще отседна у Мачей, вече обещах на Ханка, а след това, ако някой ме приеме, ще остана у него за по-дълго.

И тръгна бързо за Боринови.

Разбира се, че Ханка го посрещна радостно и от все сърце искаше да го нагости, но той, щом сложи торбите си и малко нещо почина, отиде при Мачей.