Владислав Реймонт - Селяни

— Но трябва да се съгласи. В чифлика е пълно с евреи, всеки си иска своето. Горския ми каза, че му взели вече кравите срещу данък. Отде ще вземе да плати? Всичко продал още на зелено! А пък гората, доде се съди с нас, няма да му позволят да я сече. Друго спасение няма, току трябва да продава, както му допадне — казваше Гжеля.

— Тая земя и по сто рубли за морга не са й много.

— Купувайте, и на вас ще я продаде, па и ръка ще ви целуне.

— Ами, нали знаеш, кога човек няма, и гроша му е скъп!

— Немците ще се угоят, а ти, селяко, преглъщай плюнката си.

Тъй си приказваха и жално въздъхваха. Мъка ги разкъсваше. Разбира се, че им бе жал за такава земя, че е съседна на техните имоти, па и плодородна. Всеки, всеки има нужда от по няколко морги. Та не се ли блъскаха вече по своите ниви като мравки, не се ли изхранваха едвам-едвам от жътва до жътва? Един такъв къс хубава земя тъкмо за синове и зетьове. Ще заселят ново село, па и ливади ще имат хубави, и водата им до тях… Ама като не може! Ще заседнат немците, ще им се надуват, а ти, човече, умирай!

— И къде ще се дене всичко това? — въздъхваха старите, като гледаха побуялата вечерно време по улиците младеж; а толкова много бяха, че къщите вече ставаха тесни. Но с какво да купуват имот, когато за храна не стигаше?

Блъскаха си главите, ходиха дори при свещеника да се съветват. Нищо не можа да им помогне и той. С празни ръце помага ли се?

— Без пари нищо не става. На сиромаха всичко на зле върви.

Не помогнаха нищо и оплакванията.

А като че ли на всичко отгоре настъпваха все по-големи горещини. Още беше краят на май, а като през юли препичаше. Наставаха тихи и задушни дни, слънцето още от самия изгрев се издигаше разпалено на чистото небе и тъй печеше, че по възвишенията и по песъчливите места зеленчуците вехнеха пожълтели, тревата по угарите съвсем изгоря, потоците пресъхнаха, а картофите, макар че в първо време бяха тръгнали добре, сега едвам покриваха земята със слабичките си стъбла. Само зимниците не пострадаха много. Изкласили, избуяли хубаво, те ставаха все по-високи, та дори къщите се скриваха и сякаш се снишаваха доземи, като показваха само покривите си над тази гора от класове.

И нощите бяха задушни и тъй топли, че хората вече спяха из градините, в къщите бе мъчно да се изтрае.

Поради тия горещини, поради тия грижи и жалби, поради Плошковите насъсквания срещу, кмета, поради недостига на хляб тая година, която бе по-тежка от миналите, в Липци настана особено свадливо и неспокойно време.

Движеха се сърдити и само гледаха кого да жегнат с някоя остра дума или кого да пипнат за яката. Настървено се нахвърляха един срещу друг, та в селото настъпи истински ад. И всеки ден още от зори се тресеше от караници и хоканици, и всеки ден се случваше нещо ново. Кобусовци се изпобиха, та чак свещеникът трябваше да ги помирява и мъмре, Балцерековица и Гулбас си изпоскубаха косите заради едно прасе, което изровило морковите, Плошковица се заяде с помощника, понеже гъсетата им се смесили. Ту зарад деца се караха, ту за съседски някакви пакости, ту за каквото им попаднеше, само и само да имаше за нещо да се счепкат, да крещят и хулят, колкото сили им държат — като че зараза бе налетяла селото, толкова свади, побоища и оплаквания пред съда имаше.

Дори Ямброжи се присмиваше пред другоселците:

— Тая година хубавичко си се изхраних пред ново жито, благодаря на бога! Никой не умира, никой се не ражда, никой се не жени, ама па и ден не минава да ме не почерпи някой с водка и да ме не калеса за свидетел. Да се карат няколко години така, за едната хубост ще се пропие човек…

Истина, лошо вървеше в Липци.

Но у Доминиковица като че ли беше най-зле.

Шимек се върна заедно с другите, Йенджих оздравя; сиромашията не ги натискаше, както в другите къщи, та би трябвало всичко наред да бъде. Но как да бъде, когато момчетата престанаха вече да се покоряват на майка си! Противяха й се, караха се и й отвръщаха, не се оставяха да ги бие и не похващаха никаква женска работа, както бе по-рано.

— Вземи си слугиня или сама си върши всичко — казваха те решително.

Доминиковица имаше железни ръце и неотстъпчива душа — то се знае. Толкова години управляваше всичко, толкова години никой не посмя да й се противи, нито пряка дума да й каже. А сега кой й се противеше и кой излизаше срещу нея? — собствените й синове!

— Мили боже! — викаше тя в забрава и в яда си, като при всеки случай улавяше тоягата да ги бие и да ги принуди да я слушат. Те не се покоряваха, заяждаха се като майка си и влизаха в разправии. И почти всеки ден ставаха такива врясъци и гоненици около къщата, че хората се притичваха да ги успокояват.