Владислав Реймонт - Селяни

— Мачей! — рече пак Клемб, като го пораздруса малко.

Болният трепна, очите му се затресоха и той се извърна към тях.

— Чуваш ли? Клемб съм аз, а пък това е Балцерек, твоя приятел; познаваш ли ни, а?

Те чакаха и го гледаха в очите.

— Насам, селяни! Тука елате! Удри тия кучета! Удри! — викна той изведнъж със силен глас, вдигна ръце като за отбрана и се повали възнак.

Южка, чула гласа му, дотърча и почна да увива главата му с мокри кърпи, но той вече си лежеше тихо и в широко отворените му очи блестеше някакъв смъртен страх.

Скоро те си излязоха угрижени и натъжени.

— Жив мъртвец си е, пътник е вече! — каза Клемб, като се обърна, та погледна къщата.

Южка пак взе да бели картофи пред къщи, децата си играеха до стената, в градината се разхождаше Витековият щъркел, а вятърът закриваше с клоните разтворения прозорец.

Те вървяха дълго, замлъкнали от мъка, сякаш от гроб излезли.

— Всинца ни чака това, всинца — пошепна Клемб плачливо.

— Всинца… божа воля… сега нищо не може да направи човек… Ех, да не беше тая гора, още можеше да си поживее човека…

— Така си е. Той си загина, а другите ще имат полза от това — въздъхна Клемб.

— Веднъж ще се мре… малко ли страда човека?

— Може и ние скоро след него да си отидем.

Те гледаха бодро света, развълнуваните поля, горите, които се виждаха като на длан, раззеленелите се ниви, ясния, топъл пролетен ден и душите им каменееха в примирение и отдаденост на божията воля.

— Не може да промени човек това, което му е писано…

И с тия думи те се разделиха.

Още този ден и през следващите започнаха и други да навестяват болния, но понеже той не познаваше никого, най-сетне престанаха да ходят.

— Само молитви за по-скорошна смърт са му нужни — рече свещеникът.

И понеже всеки си имаше доста свои грижи и неволи, нищо чудно, че скоро всички го забравиха и ако се случеше някой да спомене за него, споменаваха го като че ли вече е покойник.

И наистина, той бедният лежеше тъй изоставен, сякаш заровен вече и с трева обрасъл.

Кой ще мисли за него?

Случваше се често да лежи по цял ден, без да има кой капка вода да му даде, и можеше да умре просто от глад, ако не беше добросърдечният Витек, който смъкваше, каквото му попаднеше, и носеше на господаря си, а често дори и кравите подойваше и скришом го поеше с мляко. Защото болният му вдъхваше особена печална загриженост, та веднъж дори се осмели да попита Петрек:

— Петрек, истина ли е, че който умре неизповядан, отива в пъклото?

— Истина, свещеникът всякога тъй казва в черква.

— Значи, и господаря в пъклото ще отиде? — и се прекръсти разтревожено.

— И той е човек като всички.

— Хайде пък ти! Господаря да е като другите! Хайде де!

— Ти си глупав като кокошка! — разсърди се Петрек и му обяснява надълго, но Витек не повярва: той си знаеше своето, което бе съвсем друго.

Така си течеха дните у Боринови…

А селото гъмжеше като кошер.

Това се дължеше на кметовото сбиване, понеже и двете страни търсеха свидетели и привличаха народа на своя страна.

Макар че работата беше с Козелови, кметът не гледаше през пръсти и много се грижеше. И веднага взе връх, защото повече от половината село мина на негова страна. Познаваха го що за стока е, но все пак кмет беше, можеше да помогне в нещо, но можеше и хубаво да напакости на човека, па и с уговаряне, с подмазване и с почерпки си нареди свидетели, каквито му трябваха.

Козела лежеше тежко болен, та повикаха свещеника с причастие. Различно приказваха за болестта му, дори бъбреха потихом, че уж се правел на болен, та кметът още повече да загази в съда. Един господ знае как беше. Обаче добре виждаха, че Козеловица сама тича по хората по цели дни, като се заканва и оплаква. Разправяше, че продала свинката с прасенцата да лекува мъжа си, и нарочно изтичваше почти всеки ден пред дома на кмета и викаше до небеси, че Бартек умира, и приканваше бога и справедливи хора да видят и да й помогнат.

Само бедните и по-милостиви жени минаха на нейна страна, дори и един от по-дребните стопани, Кобус, понеже и той беше нервен и свадлив човек. Но другите не искаха и да чуят, отричаха в очите й, че уж не са видели, а пък мнозина дори ги съветваха да не се задяват с кмета, че няма нищо да спечелят.

А от това произлизаха нови истории, защото Кобус имаше невъздържан език, лесно разтърсваше песници, па и жените не си пестяха думите.

Само крясъци и ядове възникваха от всичко това. Що друго можеше да излезе? Можеха ли да сторят нещо на господарите и на кмета?