Владислав Реймонт - Селяни

— Ти, Матеуше, много не викай, че ще чуе някой, па ще го разнесе.

— Нека му кажат, нека се научи. Само да смее да ме закачи!

— Мачей е болен, кой друг може да му излезе насреща? Всеки се бои да излезе пръв, че всеки едва понася своите неволи — каза старият тихо, като ставаше от пейката.

Заедно с него станаха и другите.

Един полегна след обед да си почине, друг излезе към пътя да се попротегне и пояса да си отпусне, а трети, като например момите, отидоха на вира да мият гърнетата, да се разхладят и да си поприказват. Матеуш се залови веднага да одялва подпори за къщата, а Клемб запали лулата си и приседна на прага.

— Който се грижи за другите, главата му тегли! — промълви той, като смучеше с наслада лулата.

Слънцето, висеше право над къщата. Настана знойно пладне, откъм полята вееше топлина. Градините бяха тихи, между дръвчетата блестеше от слънце, цветът им се стелеше по тревата, из ябълките бръмчеха пчели, между клоните полъсваше вирът, дори птиците млъкнаха. Върху света падаше сладка предпладнешка дрямка.

И за да не задреме, Клемб се помъкна към картофената яма.

А после засмука чевръсто загасналата лула и взе да плюва, като отмяташе с глава падналата по лицето му коса.

— Прегледа ли ги, а? — попита го жена му, която се подаде из отвода.

— Ами… да може тъй по веднъж на ден да готвиш, ще стигнат до нови картофи.

— Ех, па ти, по веднъж! Млади са и здрави, та им се яде.

— Няма да изкараме. Толкова души сме — десет гърла. А пък коремите им като крини. Трябва да се направи нещо.

— За юницата ли мислиш, или… Казвам ти, че няма да позволя да я продадеш. Прави, каквото щеш, ама добичето си не давам. Хубаво да знаеш!

Той замахна с ръце, като да се отърве от досадна оса и когато тя си отиде, зае се пак да пали луличката си.

— Брей, че жена, мама му стара!… Ами нали трябва? Като е юница, да не е светица!

Слънцето грееше право в очите, сенките бяха още късички, та и той се само обърна гърбом и затегли все по-бавно и по-рядко от луличката си. Поохлаби ремъка си, че картофите му нещо тежеха. Слънцето припичаше, гълъбите гукаха по покривите, а тихичкото шумолене на листата тъй унасяше човека, че той заклима глава и задряма.

— Томаше! Томаше!

Клемб отвори очи, Агата седеше до него и тревожно го поглеждаше.

— Храната ви се е свършила и тежко ще да ви е — говореше тя тихо. — Ако искаш, имам някой грош и друг, да ти ги дам. Пазех ги за погребение, ама като имате такава нужда, да ти ги дам в заем. Жалко е за юничката. Аз бях тука, кога се отели лани… от млечните е. Може да ми помогне Исус Христос да доживея до друго мляко и от него ще ми подаднете. Кога човек има нужда, и стопанин да е, не е срамота да вземе от свой човек, вземи — и тя пъхна в ръката му нещо като три рубли, все злотувки.

— Дръж си ги! Все някак ще се оправя.

— Я вземи, половин рубла още ще додам, вземи! — молеше го тя тихичко.

— Бог да те възнагради. Я виж колко си добра!

— Та вземи равно трийсет злоти — тя бърникаше възелчето и прибавяше останалото по десетачета — вземи — скимтеше тя, като задържаше сълзите си: душата й се късаше, сякаш всеки грош от сърцето си изтръгваше.

Парите чудно изкусително лъскаха на слънцето. Той замижаваше от удоволствие, като ги пипаше: те бяха нови и чисти. Въздъхна тежко, но преодоля страшното си желание, отвърна се и рече шепнешком:

— Хубаво ги скрий, че може да види някой и да ти ги открадне.

Тя продължаваше все още тихичко да го моли, но само тъй, колкото да се каже, че го моли, а понеже той се не обади, тя грижливо започна да връзва и крие съкровището си.

— Защо не дойде у нас да седиш? — рече той след малко.

— Какво да правя, като не мога в никаква работа да ви помогна, дори и гъските не мога да пазя. Даром ли ще ме храните? Слаба съм, от ден на ден вече края си чакам. То се знае, че по ми е мило у свои да си умра, по ми е мило… па ако ще би и в оная котора, дето юничката затваряхте… така, ама де ви са потребни на вас такива грижи и разправии! Цели четирийсет злоти си чувам за погребение… да се намери и за панихида… както господарите погребват, а? И пухов юрган ще прибавя… Не бойте се, ще си склопя тихичко очи, няма и да усетите… скоро ще стане… — заекваше нерешително тя и очакваше с разтуптяно сърце, че ще я приеме и ще каже: „Остани!“

Но Клемб не каза нищо, сякаш не разбираше тия оплаквания: той само се протягаше, прозяваше се и бързо тръгна покрай къщата към плевнята да си полегне на сеното…

— Господар нали е, така си е… може ли? Аз съм само една просякиня!… — Тя хлипаше тихичко и жално издигна разплаканите си очи към небето.