Владислав Реймонт - Селяни

„Глупчо, аз само ей така рекох, от яд! — мислеше си тя и гледаше нажалено след него. — И толкова пък веднага да се разсърди!…“

— Матеуш!

Но той не я чу и претича като подгонен от кучета през градината.

— Люта оса, проклетницата! — ръмжеше той, като тичаше право към дома си. Гняв и почуда едно след друго, разпъваха душата му. Ама как, тя винаги е била такава страхлива и не смееше устата си да отвори. А сега като куче го натири! Срам го раздруса, та дори се обърна да види дали някой не е чул какво се бе разлаяла.

Тереска ще му навира тя в очите! Глупачка!… Какво е за него тая войнишка жена?… Само едно развлечение! А пък как го стрелна с очи, как горделиво се хвана през кръста, каква сладост се лееше от нея!… Божичко, от такава и плесница да получиш не е срамота, само и само да вкусиш от меда… Налегна го мързел и пред къщи тръгна по-бавно.

„Разсърдила се, че съм я забравил… Истина, че съм крив… и зарад Тереска…“ — и се начумери, като да бе взел кисело в устата си. Стигат му тия плачове, омръзнаха му тия постоянни скимтежи. Най-после да не се е венчал за нея, та да се държи за нея като слепец за тояга! Нали си има мъж! На това отгоре и свещеника е готов да го мъмре от амвона! Ей с такава човек и шкембе отпуща. „Дявол да ги вземе тия жени!“ — ядосваше се той в себе си.

Обедът още не беше готов, та той понахока Настка, задето се бави, и отиде да види Тереска. Тя тъкмо доеше кравата в градината; вдигна към него чудно тъжните си и току-що изсушени от плач очи.

— Защо си ревала?

Тя се обясняваше тихо, като обгръщаше лицето му с мил поглед.

— Я по-добре внимавай във вимето, че църкаш млякото връз вълненика си!

Суров беше той и без доброта днес; тя се чудеше какво му се е случило и беше изплашена като заек, защото колчем се обадеше, гласът му бе ядовит и я стрелкаше с очи.

Като че ли диреше нещо из градината и около къщи, а най-вече незабелязано се вглеждаше в нея и все повече се учудваше:

„Къде са ми били очите? Такова хилаво и омекнало… Ни от перушина, ни от месо! Кокали… разкиснати. Просто циганка. Ни снага, ни…“

Наистина, само очите й бяха хубави, може би равни на Ягушините, големи, ясни като небе и обградени с черни вежди, а колчем срещнеше погледа си с тях, той завръщаше глава и тихо мърмореше:

— Пули очи като теле, кога вдигне опашка!

Този поглед го обезпокояваше и го сърдеше още повече.

— На инат няма да те погледна, пули се на кучето под опашката! Няма да ме подмамиш.

Обядваха заедно, но той нито веднъж не и продума, дори и не погледна към страната, дето беше тя. Час по час само надумваше на Настка:

— И кучето не би яло такъв булгур: като че ли е пушен!…

— Същия, както и по-рано, само че малко е прегорен, та затова ти боде в зъбите…

— Не се оправдавай, с мухи си го запържила, те са повече от пръжките.

— Мухите му вече вредят! Много придирчив си станал! Няма да те отровят.

А пък за зелето се сърдеше, че маста била стара.

— Със смазка за колата да беше го запържила, нямаше да е по-лошо.

— Тогава иди, та лижи оста, аз не знам с какво я смазваш! — отговаряше му решително Настка.

Залавяше се за всичко той и я измъчваше. А понеже Тереска през всичкото време не се обади, веднага след яденето се зачепка и с нея, защото съгледа кравата й, която се чешеше о ъгъла на къщата.

— Оплескала се е, като кора са засъхнали по нея лайната; не можеш ли да я почистваш, а?

— Мокро е в обора, та се каля.

— Мокро! Има опадали борови листа в гората, има, но чакаш някой да иде да насгриба и да ти ги докара у дома. Ще й се запарят бутовете в тия лайна, ще се скапе! Толко жени в къщи, а ред нито за грош! — крещеше той, но Тереска покорно му отстъпваше и не смееше да се брани, само с поглед го молеше да се смили.

Тя винаги си беше тиха, спокойна и работлива като мравка, дори се радваше, че той е взел връх над нея и строго й се налага. А пък тъкмо сега той и без това все повече се сърдеше. Ядосваха го влюбените й и уплашени очи, ядосваха го тихите й стъпки, покорното й лице, ядосваше го и това, че постоянно се навърташе около него. Идеше му вече да й изкряска да се махне от очите му.

— Дано чума ви измори, дявол да го вземе!… — избухна най-после той, взе си сечивата и без да си почине след пладне, отиде у Клембови, дето имаше някаква работа около къщата.

Там още не бяха станали от софрата на двора.

Той запуши цигара и седна до стената.

Клембови си приказваха за връщането на Гжеля Бориновия от войската.

— Връща ли се вече? — попита той спокойно.