Владислав Реймонт - Селяни

А пък що бяха псувни, плачове, заплашвания, то изказ няма. Съседите веднага се разбягаха, за да не ги пишат свидетели; но навсякъде разправяха, божем тайно, че кметови здраво набили Козелови.

Не се мина много и кметът, с подуто лице, и жена му, не по-малко изподраскана и посиняла, отидоха първи да се оплачат. Няколко часа след тях тръгнаха и Козелови.

Старият Плошка дори с голяма готовност се съгласи да откара Козелови безплатно до града, само и само да се покаже, че е против кмета.

Отиваха да завеждат дело, тръгнаха така, както се бяха вдигнали от самата биеница, дори не се наметнаха с нещо.

Те нарочно караха бавно през селото, за да могат на всички да си казват болките и да показват раните си всекиму, който искаше да гледа.

Козела бе с ценната до костта глава, та кръв обливаше цялото му лице, шията и гърдите, които се виждаха изпод разкъсаната риза. Вече не го болеше много, ама час по час се хващаше за хълбоците и крещеше с ужас:

— За бога, няма да изтрая! Всичките ми ребра са изпотрошени! На помощ, хора, на помощ, че умирам!…

А Магда плачливо му пригласяше:

— С климия го би! Мълчи, сироткия! Съсипа те той като куче, ама има още правда на тоя свят, има още наказание за такива разбойници! Трай, бедничкия! Ще ти плати той хубаво за това! Той искаше да го убие, хората нали видяха и едва го отърваха, това ще го кажат в съда, като как си е било! — дереше се тя, често избухваше в страшен рев и беше така съсипана, та едвам я познаваха. Тя беше разбрадена, косата й изпоскубана с кожата, ушите й изпокъсани, очите й окървавени и цялото й лице изподраскано с нокти, като да бе някой грапа превлякъл по него, та макар че я знаеха какво цвете беше и тя, всички искрено я съжалиха.

— И така да пребиеш хората!

— Срам и грях, едва седят живи.

— Здравата са ги насекли, а? И касапин не би могъл по-добре да ги нареди… Но на господин кмета всичко е позволено, нали е чиновник, голям човек? — добави презрително Плошка, като се обърна към околните.

Хората просто се ужасиха от това и макар че Козелови отминаха вече отдавна, селото още дълго не можа да се успокои.

Тереска, която през време на боя се беше скрила нейде, излезе чак когато и двете страни отидоха да се оплакват.

Тя веднага се отби у Козелови, защото Бартек й се падаше вуйчо по майчина линия. Нямаше никого в къщи, само на двора до стената седяха трите деца, които Козеловица беше довела от Варшава.

Те се притуляха едно до друго, като ядяха лакомо недоварени картофи и се бранеха с писък и с лъжици от прасетата. А бяха тъй отслабнали, измършавели и потънали в мръсотия, та ней чак й дожаля. Тя ги пренесе в пруста, затвори вратите и с всички сили се залетя да разпространява новината.

У Голембови беше само Настка.

Матеуш още преди закуска беше отишъл при Стахо, Билицовия зет. Оглеждаха заедно съборената къща дали не би могла да се поправи. Билица вървеше след тях и понякога казваше със заекване какво му бе на сърцето.

Господин Яцек седеше както винаги на прага, пушеше цигара и посвирваше на гълъбите, които се виеха над черешите.

Слънцето се издигаше вече към пладне, беше доста топло.

Нагреният въздух трептеше като вода над полята, житата и градините бяха застанали като вторачени в слънцето, само понякога от Билицовите череши се откъсваше цвят и падаше като бяла пеперудка над тревата.

Наближаваше вече пладне, когато Матеуш свърши огледа на къщата и като клъцваше тук-там с топора по страните, рече решително:

— Много са похабени, изгнили, от това нищо вече не става, напразно е…

— Ще прикупя нещо ново, може би… шепнеше Стахо умолително.

— Прикупи ти за цяла къща, а от този тор ни дръвце не може да се избере.

— Що думаш!

— Подпорите още би издържали, само пречници нови ще трябват… а и стените да се поправят… да се стегнат със скоби… та… — заекваше старият Билица.

— Щом си такъв майстор, сгради си я, а аз с гнилак не мога нищо да направя — рече Матеуш ядосано, като обличаше сакото си.

При тия думи дойде Веронка с дете на ръка и взе да се окайва:

— Какво ще чиним сега ние, какво?

— Две хиляди трябват за нова! — въздъхна угрижено Стахо.

— И то навярно с една стая и отводче.

— Ами малко материал от нашата гора ще ни отпуснат… то се знае, колко от малко малко… па другия ще си прикупя… то се знае… все ще стигне… Да ида да се моля в канцеларията…

— Нима ще дадат сега, кога се съдят за гората!… Нали забраниха дори вършинак да събираме! Почакай малко, докато се свърши делото! — съветваше го Матеуш.