Владислав Реймонт - Селяни

Тереска млъкна, страшно жал й стана, че хората имат всичко до гуша, а пък тя едва може да се нахрани, па и често гладува.

— Господарката иде! — извика слугинята, като движеше силно буталото в буталката, та сметаната чак изпръскваше навън.

— Твоя работа е това, ленивецо!… Нарочно си пуснал конете в детелината! — дочу се в градината кресливият глас на органистката. — Мързяло те е да ги изкараш по угарите. Боже, на никого вяра да нямаш! Гледай само колко детелина е опасана! Чакай ти, още сега ще обадя! Вуйчо ти ще ти даде да разбереш, готованецо неден, та ще го запомниш!

— Изкарах ги в угарта, с ръцете си ги спънах и с въже за колче ги вързах! — оправдаваше се плачливо Михал.

— Недей лъга, вуйчо ти ще се разправи с тебе, ха…

— Не съм ги аз вкарал, ма лельо, казвам ти.

— Ами кой, да не е свещеника? — крещеше тя на подбив.

— Право каза, лельо, свещеника я опасе с конете си — повиши той глас.

— Ти луд ли си, бре!… Да си затваряш устата, че ако се научи!

— Няма да ги затворя, ще му кажа в очите, че го видях. Ти мене навикваш, ама свещеника я опасе. Отзарана отидох при конете: Дорчо лежеше, а кобилата си пасеше; там си бяха, дето ги бях оставил снощи. Иди да видиш: познава се, още са горещи лайната им по нивата. Отвързах ги, качих се на Дорчо и гледам в нашата детелина някакви коне… Раззаряваше се, дойдох през прогона до градината на дядо поп, за да ги засрещна, излезнах на Клембовата пътечка и гледам свещеника седи с молитвеник в ръце, разглежда наоколо и час по час ги накарва с камшика по-навътре в детелината, ето на̀…

— Да мълчиш, Михале! Къде се е чуло сам свещеника… От кога още съм заказвала, че лани е сеяна… Мълчи, че една жена стои там.

Тя тръгна бързо насам, пък и органистът викаше от леглото си Михал.

Тереска й даде вързопчето с яйцата и като прегърна колената й, боязливо я замоли да й прочетат писмото от мъжа й.

Тя й каза да почака.

Едва след доста време я повикаха вътре. Разгайден, само по гащи, като си пиеше кафето, органистът започна да чете.

Тя слушаше със замряло сърце, защото мъжът й обаждаше, че ще си дойде за жътва заедно с Куба Ярчик от Воля и с Гжеля Боринов. Писмото беше любезно, той се грижеше за нея, питаше я за всичко, що става по дома, пращаше поздрави на познати и неудържимо се радваше за връщането си. На края и Гжеля беше добавил нещо и я молеше да обади на баща му, че ще се върне вече. Той, бедничкият, не знаеше нищо за станалото с Мачей.

А пък тия топли и ласкави думи шибаха като камшици Тереска и доземи я огъваха. Тя правеше усилие да не се издаде, да издържи спокойно тази страшна новина, но предателските сълзи потекоха сами като разпалени маниста.

— Как се радва, че мъжа й ще се върне! — шепнеше с присмех органистката.

Из Терескините очи се изсипа още по-гъст град от сълзи. Избяга, бедната, за да не се разреве с глас, и дълго се кри нейде към портата.

— Какво да сторя сега аз, сирота? Какво? — нареждаше тя нажалена.

Разбира се, мъжът й ще си дойде и всичко ще узнае! Обзе я страх като зъл, лют вихър. Яшек беше добър, но беше строг като всички Плошковци: няма да му прости, ще го убие! Божичко, помогни ми, божичко! За себе си тя и не помисляше. Като си поплакваше и се късаше вътрешно, тя се озова у Боринови. Ханка не бе у дома: още сутринта рано бе отишла в града; и Ягна работеше у майка си, в къщи бяха само Ягустинка и Южа: простираха по градината накиснато платно.

Обади тя за Гжеля и искаше по-скоро да си отиде, но старата я отведе настрана и някак особено благодушно й пошепна:

— Опомни се, Тереско, събери си ума в главата, хорските езици не можеш да отрежеш… Ще си дойде Яшек и както и да е, ще се научи. Прави сметка, изгорника е за месец, а мъжа за цял живот. Така да знаеш.

— Що казваш ти пък? Що? — бъбреше тя, като че ли не разбираше.

— Не се прави на глупава, всички ви знаят. Да натириш, доде е време, Матеуш, а пък Яшек няма да повярва, домъчняло му е за тебе, лесно можеш да го увериш, каквото си вече искаш. Усладило се е на Матеуш твоето легло, ама не е пуснал корени в него, изгони го, доде е време! Не бой се ти, и Яшек не е на път намерен… А любовта ще мине като вчерашен ден, не можеш го задържа, та ако ще би живота си да дадеш; любовта е като тлъста гозба в неделя; почнеш ли да я ядеш всеки ден, скоро ще ти омръзне, па ще вземеш и да се оригваш от нея. Любене — плачене, а венчило — чернило, казват. Може и истина да е, само че това чернило с мъж и деца е по-харно, отколкото свобода на само. Не плачи, ами гледай да се спасяваш, доде е време. Като те намрази мъжа ти зарад тоя твой любовник и като те изпъди от къщи, къде ще се дяваш? По света за срам и укор! Да оставиш питомното и да гониш дивото! Слезеш ли веднъж от колата, тичай си после подир разтоката с изплезен език! Скоро ще се задъхаш срещу вятъра, ще изгубиш сили и ще те отминат! Глупачка, всеки мъж има панталони, Матеуш ли е или Куба, всеки се кълне, когато посяга, всеки е като мед благ, доде си му мила. Прави си сметка и разбери какво ти казвам, вуйна съм ти и доброто ти мисля.