Владислав Реймонт - Селяни

Тя позна по гласовете и други, тъй че из всяка сянка край вира, изпод плетищата, отвсякъде се разнасяха шепоти, задъхани слова, огнени въздишки, някакви потрепвания и боричкания. Изглеждаше, като че ли цялото село кипеше от милувки и любувания, та дори и едвам поотраслите подевки, и те се закачаха с момците, беснееха и се гонеха по пътищата.

Изведнъж й омръзна всичко това и взе да ги отминава, като се запъти към майкини си, но пред къщата се срещна лице с лице с Матеуш, който дори не я погледна и я отмина, като да беше дърво; той бе хванал през кръста Тереска, водеше я и й разправяше нещо… Те се отдалечиха и тя още чуваше гласовете им и затихналия смях.

Тя внезапно възви и презглава, сякаш подгонена от всички кучета, се втурна към къщи.

А тихата пролетна вечер, благоуханна, набъбнала от радостта на посрещането, пропита от свещената тишина на щастието, неспирно течеше.

Нейде в нощта, из дъхавите градини или на полето се заизвива тъжна мелодия от цафара, сякаш пригласяше на шепотите, целувките и радостите.

По мочурищата пък жабите крякаха в мощен хор, прекъсван само понякога, а други от примъгления като заспиващо око вир им отговаряха с проточено, сънно и все по-тихо провикване… та дори разлудувалите се из улиците деца почнаха да се надпреварят и надвикват с тях, като ги дразнеха:

Наставаше чуден, топъл и богат ден, като някой мъж, който си е отспал хубаво и току-що отворил очи, веднага скача на крака, шепне молитва, трие очи, прозява се и гледа да се залови за работа.

Слънцето изгряваше ясно; червено и грамадно, то се издигаше бавно на високото небе като в безгранично поле, по което в синята тъкан на мъглите се открояваха неизброими стада от бели облаци.

И вятър се скиташе вече по света като някой господар, който събужда всичко в зори; прегръщаше изнурените жита, духаше в мъглите, та се пръсваха на вси страни, раздърпваше нависналите клони, втурваше се някъде към кръстопътищата или пък бързо се понасяше към още сънните градини, бухваше в овошките, та последните цветове на вишните се посипваха по земята или падаха като сълзи във водата на вира.

Земята се пробуждаше, птичките запяха в гнездата си, а и дърветата зашумяха като първа утринна молитва; цветовете се разтваряха и издигаха тежки, овлажнели и сънни клепачи към слънцето, а лъскави капки роса като бисерен град се посипваха от тях.

Продължителна мила тръпка раздруса всичко, което се събуждаше пак за живот, а нейде от земята, от дъното на всяко създание се изтръгна ням вик и полетя над света като глуха светкавица, като кога в дълбок сън мора задушава човешката душа, та тя се мята и примира, докато изведнъж скочи, отвори очи в блясъка на слънцето и с вик на щастливо занемяване поздравява деня, поздравява го, че е още между живите, без да съзнава, че това е нов ден на трудове и болки, какъвто е бил и вчерашният, какъвто ще бъде и утре, и всякога…

Та и Липци започна да се събужда и пъргаво да се вдига на крака; често се показваха навън разчорлени глави и със сънливи очи разглеждаха нагоре-надолу; нейде вече се миеха пред къщите или още необлечени жени излизаха за вода на вира, някой дърва сечеше; коли на пътя изтегляха, някъде пушеци цъфваха над комините, а тук-там се чуваха и викове към сънливците да стават от леглата си.

Беше още рано, слънцето се бе издигнало едвам на един-два остена и промушваше червените си пламъци отстрани през мрачавите градини. Вредом вече хубаво се раздвижиха.

Вятърът се дяна някъде и всичко поемаше в приятна тишина прясната благоуханна утрина. Слънцето трептеше по водите и росата капеше от покривите като бисерни нанизи. Ластовичките сновяха из чистия въздух, щъркелите изхвръкваха от гнездата си да търсят храна, петлите радостно тупаха криле и пееха по плетищата, а разгаканите гъски извеждаха малките си към зачервения вир. Говедата мучеха в оборите, а навред пред праговете и пред портите доеха бързешком кравите и от всеки двор изпъждаха добичетата на улицата и те се клатеха, мучеха провлечено и се дръгнеха о плетища и о дървета, а пък овцете с вирнати глави поблейваха и бързаха посред пътя, потънали в облак прах. Всичко изкарваха на мегдана пред черквата, дето няколко по-възрастни момчета, възседнали на коне, плющяха с камшици, хокаха сърдито и възпираха от вси страни пръскащото се стадо, па крещяха и на окъснелите.