Владислав Реймонт - Селяни

Ягна дотича у дома най-напред от всички и ако и да беше мрачна като нощ и сърдита, хвърли се на работа и работеше каквото й попаднеше, вместо всички други; издои кравите, напои телето, дори на свинете занесе да ядат, та Ханка се учуди и не вярваше на очите си. А тя не гледаше никого, а работеше, като че ли искаше да се съсипе и тъй да се измъчи, та да забрави някаква обида и да убие в себе си скърби и жалби.

Но все пак, макар че ръцете й отмаляваха, а кръстът й по едно чудо не се пречупваше, сълзите като парлив наниз продължаваха да текат по бузите й, а в душата й се разрастваше все по-буйна и все по-сурова скръб.

Разплаканите й очи не виждаха нищо около себе си; не виждаше дори и Петрек, който още от завръщането й у дома нито на крачка не се отделяше от нея, помагаше й, заприказваше я тихичко и я прегръщаше с разпалените си погледи, а неведнъж тъй се приближаваше до нея, че тя неволно се отстраняваше. И най-после дойде дотам, че когато тя събираше в плевнята нарязаната слама за подклаждане на огъня, той я хвана през кръста, повлече я към мястото, дето слагаха снопите, и с мърморене посягаше лакомо към устните й…

Тя не му се възпротиви, не се досети какво иска той, и се отдаде на волята му, сякаш доволна дори, че някаква сила я взе и понесе, но щом я метна въз сламата и усети на лицето си влажните му устни, тя скочи като вихър и го отхвърли като гушка слама, та той тупна на тока…

Страшна злоба я разтърси.

— Ти грознико смахнати!… Ти, свиняр такъв!… Само да си посмял още веднъж да ме барнеш, пищялите ти ще потроша!… Ще ти дам аз тебе една любов, та няма и да се видиш!… — викаше тя, като се нахвърли върху него с греблото.

Но скоро забрави всичко и като свърши работата си, отиде в къщи.

На прага срещна Ханка: погледнаха се в замрежените от сълзи и натежали от жалби очи и бързо се разминаха.

И на двете стаи вратите бяха отворени към пруста, и на двете места светеха лампи, та всеки миг като че ли по необяснима принуда се споглеждаха отдалече.

А след това, като слагаха заедно вечерята, въртяха се близо една до друга, но никоя нищо не продума, никоя не се обади, само дебнешком се сподиряха с погледи. Разбира се, те знаеха хубаво как и двете страдат днес и често злите им и отмъстителни погледи като остри ножове се мятаха един към друг, а стиснатите неми уста мълвяха подигравателно:

— Така! Така ти се пада!

Но идваше и такова време, че захващаше да им става жал една за друга, те биха си заприказвали приятелски и само чакаха повод да се обадят с блага дума, дори се спираха една до друга, поглеждаха се под око и чакаха, защото злобата отстъпваше, затихваха остарели сръдни и общата им участ и самота ги приближаваха все повече една към друга… само че не се решаваха, винаги нещо ги възпираше: ту плачът на детето, ту някакъв срам, ту внезапно пробуждане на спомен за някоя обида и най-сетне това нещо ги раздели окончателно една от друга и злобата отново закипя, ядове изпълниха душите им и в очите загоряха светкавици на омраза.

— Така! Така ти се пада! — съскаха тихо те и се жигосваха взаимно с погледи, готови пак за караница и дори за бой, само и само да могат всичката си злоба да излеят една на друга.

За добра чест не се стигна дотам, защото Ягуша веднага след вечеря отиде у майкини си.

Беше тъмна, но тиха и топла вечер. Само тук-там в сивите висини проблясваха звезди; по мочурляците се простираха белите дебели кожуси на вечерната мъгла, жабите започваха да крякат, а някъде се носеше плачливо пискане на калугерици. Мрак покриваше земята и само тук-там на ясното небе се очертаваха задрямали дървета, овощните градини се сивееха като че ли посипани с вар и лъхаха благоухания, сякаш от някакви разпалени жертвеницн; миришеше цветът на вишните и на току-що цъфналите лиляци, миришеха житата, водите, пропитата с влага земя, всеки цвят поотделно и всички заедно упояваха със сладкия си дъх, та шемет обземаше човека.

Селото още не спеше, тихи разговори се носеха от праговете и от потъналите в мрачината пейки, а улиците, прислонени от сенките на дърветата и тук-там прорязани от сноповете светлина, която падаше през прозорците, гъмжеха от народ.

Ягуша се запъти божем към майкини си, а взе да се върти край вира и все по-често се спираше, защото почти на всяка крачка срещаше някоя силно притисната и тихо заприказвала се двойка.

Срещна и брат си с Настуша: бяха се прегърнали и безумно се целуваха.

Без да ще, натъкна се и на Мариша Балцерекова с Вавжек: бяха застанали в дебелата сянка под някаква ограда, притулили се един до друг, забравили за божия свят.