Владислав Реймонт - Селяни

— Нашите! Нашите! — гръмна из навалицата и петнайсетина жени се спуснаха напред.

— Стой! Молебствието е по-важно! — заповяда строго свещеникът.

Разбира се, че се спряха, като тъпчеха на място от нетърпение. Но се струпаха кой с когото се случи и само като по чудо не литваха от местата си; свещеникът обаче не позволи, а ускоряваше крачките.

Отнейде повея вятър, свещите угаснаха, хоругвите запърпориха и есенниците, храстите и цъфналите дървета се залюляха, сякаш се покланяха и коленичеха пред шествието. Но народът, макар че пееше по-силно, почти тичаше и гледаше втренчено към близката гора между крайпътните дървета, където вече ясно се виждаха бели мъжки клашници.

— Не се бутайте, щури такива; няма да избягат мъжете ви! — скара им се свещеникът, че вече го настъпваха по петите и се блъскаха една друга.

Ханка, която беше в реда на най-първите стопанки, като видя клашниците, чак извика. Тя знаеше, че няма да види там Антек, но пак се разтрепера от радост и напълно пияна надежда обзе душата й, та излезе на края по браздата и очите й разглеждаха…

А пък тръгналата до майка си Ягуша скочи от мястото си, готова да полети; тя пламна в огън и тъй се разтрепера, че не можеше зъбите си да склопи; и другите жени не по-малко ги теглеше към тъй дълго очакваните. Само някои от момите и момчетата не можаха да изтраят повече, та пробиха из купа като вода из разбит чебър и въпреки виковете, духнаха напреко към пътя, че чак пищялите им се бялкаха.

Шествието бързо стигна до Бориновия кръст, току зад който беше и могилата на границата между липченското землище и чифлишката гора.

Мъжете вече стоеха там, събрани под сянката на грамадните брези, които като че ли пазеха на стража при кръста. Те още отдалече сваляха шапки и пред погледите на жените се показаха милите лица на дългоочакваните мъже, бащи, братя и синове, лица, изпаднали, отслабнали и грейнали от радост, от щастливи усмивки.

— Плошкови! Шикорови! Матеуш! Клемб! И Гулбас! И старият Гжеля! И Филип! Милите нещастници! Бедничките! Божичко-о, света Богородичке! — се откъсваха викове, възгласи и горещи шепоти. А очите вече пламтяха от радост, ръцете се протягаха, спотаени плачове скимтяха и вик напираше в гърлата, всички бяха готови да литнат, но свещеникът с гръмкото си слово въздържа и усмири народа, а като стигнаха при кръста, зачете спокойно молитва „против огън“. Но четеше бавно, защото, без да иска, се озърташе настрани и с умиление разглеждаше лицата на измъчените.

Всички коленичиха и полукръг и едновременно с усърдната благодарствена молитва се лееха и сълзите от очите им, втренчени в прикования на кръста Христос. И чак когато свърши и поръси наведените доземи глави, свещеникът сне рогатата си шапчица и гръмна весело и високо:

— Да бъде похвален Исус Христос! Как сте, мили хора!

Разбира се, че те в един глас му отвърнаха и се спуснаха към него като овце към овчар, ръцете му зацелуваха, краката му запрегръщаха, а той всекиго притискаше до сърцето си, всекиго целуваше по главата, погалваше ги по отслабналите лица, разпитваше ги угрижено и ги отпращаше с напътствени думи, най-сетне седна изморен под кръста и бършеше потта и благодушните си сълзи.

Народът загъмжа като кипнала вода.

Гръмна една врява, смехове, целувки, радостни плачове, детски писъци, горещи думи и шепоти, крясъци, които като песен излитаха из ощастливените сърца, викове на внезапно забравени скърби. Всяка дърпаше своя мъж настрана и всякой като борика се люлееше между виковете в навалицата от жени и деца, в радостна врява от говор и плачове… Доста длъжко траяха поздравленията и щяха да продължат до късна нощ, но свещеникът се опомни, че е време, и даде знак.

Тръгнаха към последната могила, по пътя покрай гората, през ниски шубраци от смрики и борикови младоци.

Свещеникът запя „Сърдечна майко“ и всички като един човек запригласяха с такъв силен глас, че гората заеча, защото радост изпълваше душите и придаваше такава сила на гърдите, че песента се откъртваше като пролетна буря и шибаше над горите като стълб от пламнали унеси…

И понеже се бе събрал много народ, бяха заели целия път, вървяха и из гората между дърветата, и над нивите, цялото подлесие загъмжа от народ и песен до небесата гърмеше.

Но песента скоро заглъхна като облак, когато си пусне вече гръмотевицата; само които бяха най-напред, още провличаха мелодията, а повечето ги обзе нетърпение да се поразговорят със своите. И шествието се разкъса и се пръсна на вси страни, тръгнаха към домовете си, мнозина взимаха на ръце по-малките си деца, други и по-младите вървяха на двойки и разговаряха за това-онова, трети навлизаха вече в гъсталака, за да се скрият от очите на хората, а пък момите, пламнали като вишни, се притискаха към своите момци и немареха за нищо. От време на време, види се за да си починат от задоволството, гръмваха пак мощна песен, та чак враните литваха от гнездата си към полето, свещите гаснеха от устрема, а гората бавно отекваше и клокочеше като някое дълбоко необгледно гърло.