Владислав Реймонт - Селяни

Хей! Очите блуждаеха надлъж и нашир и навсякъде из просторите. Цялата лития изглеждаше като върволица от мравки между житата, а човешките гласове се носеха над полята като песните на чучулигите.

Слънцето вече приближаваше към запад, та житата се позлатиха, натегналите с цвят овошки хвърляха сенки, а липченският вир, обграден с отрупаните от разлепена цветна белота градини, блестеше като светнал прозорец. Селото лежеше по-ниско, сякаш на дъното на грамадно блюдо, и беше тъй заслонено от дърветата, че само тук-там се виждаше някой сив плевник; само черквата с белите си стени се издигаше над всичко и светеше със златния си кръст на небето.

Отдясно на движещия се народ се простираха като необгледни сивозелени води равнините, из които се издигаха селата, прилични на гъсти шубраци от цъфнали овошки, крайпътни кръстове и усамотени дървета. Погледите се рееха като птици натам, но в своя летеж не стигаха други граници освен горите, които се чернееха наоколо.

— Какво затишие… дали няма да завали нощес… — започна свещеникът.

— Не ще: изчистило се е, на хубаво време и хлад повява.

— Отзарана валя, а сега се и не познава.

— Пролет лесно изсъхва — намеси се ковачът.

Стигнаха до другата могила, където границата завиваше. Тази могила бе като голям насип; казваха, че под нея лежат убити във войната 33 33 Въстанието през 1863 г. — Б.пр. . На върха й имаше нисък и съвсем изгнил кръст, окичен с миналогодишни венци и иконички със завески, а отстрани се гушеше изкорубена клонеста върба и покриваше с младите си клони неговите рани. Тук бе някак страшно и пусто, та и врабците дори не гнездеха в хралупите й, макар че наоколо се простираха плодородни ниви. Могилата бе почти гола, само пясъкът се жълтееше тук-там по ожулените й склонове, кози билки се бяха заловили на места като лишеи и стърчеха сухи стъбла от мащерика и лански цволиги.

Свещеникът прочете молитва против мор, всички ускориха крачки и завиха още по-наляво, пряко към тополовия път, към гората, накъдето водеше добре утъпкана пътека.

Тръгнаха вкупом. Само Агата остана при могилата; тя смъкна скришом оставената на кръста дрипа и като се забърза отдалече след шествието, заравяше я на късчета по междите за някаква магия.

Органистът запя молебствие, но другите подхванаха някак заспало, само тук-там пееше някой поотделно, защото жените се разговаряха тихичко помежду си и изричаха пискливо само когато трябваше: „Моли се за нас!“ — а децата избягаха напред и лудуваха на воля, та Петрек, Бориновият ратай, поглеждаше към свещеника и мърмореше ядовито:

— Обесници такива! Немирници!… Да отпаша ремика, че да захвана!

Свещеникът, изморен вече хубаво, бършеше потта от плешивото си теме, разглеждаше съседните ниви и разговаряше с кмета.

— Я гледай, я гледай! На тия граха вече поникнал.

— Наистина!… Рано ще да е посеян, нивата е обработена добре и върви като гора.

— Посеях и аз още по Връбница, а едва сега кълни.

— Ами вашата нива там е мокрица и земята е студена, а тук е по-топла.

— И ечемиците им са изникнали, па хубави, като че ли с редосеялка са сеяни.

— Модличани са добри земеделци, работят по чифлишки.

— Само по нашите ниви не можеш да видиш ни следа от овеси и ечемици.

— Всичко е късно, па и дъждовете го заплескаха, та няма скоро да никне.

— И така сдраскаха нивите, че бог да пази! — въздъхна жално свещеникът.

— На харизан кон зъбите се не гледат — засмя се ковачът.

— Брей, хлапетии, ушите ще ви изпокъсам, ако не престанете! — викна свещеникът към децата, които замеряха с камъни едно малко ято яребици, тръгнали през лехите.

Разговорите изведнъж утихнаха, момчетата се снишиха по браздите, органистът пак започна да блее, ковачът заприглася, та чак ушите гръмнаха на хората, а тънките гласове на жените се подеха в плачлив хор и литията се разточи над полята като върволица от птици, изморени от дълго летене, които се спущат бавно и все по-ниско.

Те напредваха като дълга, разлята ивица между зелените нивя, а работниците в модличанското землище, па и по-далече по полето спираха работа, снемаха шапки и коленичеха по лехите. Някъде крави промучаваха и вдигаха тежки рогати глави, другаде изплашено жребче побягваше от майка си и тичаше, където му очи видят.

Имаше още петдесетина крачки до третата гранична могила и до кръста при тополовия път, когато някой извика с всички сили:

— Някакви мъже излизат от гората!

— Нашите може да са?