Владислав Реймонт - Селяни

— А пък моя се изгуби някъде, тъкмо по празниците се дяна някъде.

— Навярно е отишъл с някое ято да отлети — рече воденичарят.

— Какво има в това завлечено с валяк оране?

— Кукуруз за кърма съм насял цяла морга… Малко е мокричаво тука, но нали казват, че суша ще бъде тая година, та може и да стане.

— Само да не е като моя миналата година: нямаше за какво да се навежда човек и да го прибира.

— За яребиците нали стана: много ги имаше в него — шегуваше се тихичко воденичарят.

— Вярно, ти яде яребици, а моите коне тракаха зъби над празни ясли зимъска…

— Като се роди, ще ти дам някоя кола назаем — рече той на свещеника.

— Благодаря ти, защото и детелината от лани е слабичка; ако настане суша, ще загине! — въздъхна жално свещеникът и започна пак да пее.

Приближаваха се вече към първата гранична могила, която бе тъй покрита с цъфнали трънки, че се издигаше като бяла копа, наежена от цветя, по които шумно бръмчеха пчели.

Заобиколиха я с кръг от разлюлените пламъци на свещите, кръстът се издигна, забучен в храстите, хоругвите се развяваха ниско наведени и хората коленичиха наоколо като пред олтар, от който в цветове и бръмчене на пчели израстваше светото величие на пролетта.

В същото време свещеникът четеше молитва за от град и ръсеше със светена вода четирите посоки на света: и дървета, и земя, и вода, и покорно наведените глави, и целия свят, раздрусан от тихата радост на растежа, на силата, на щастието, всичко, което започваше свой живот и което е мъртво.

Народът зашумя с нова песен и се изправи по-чевръсто и по-весело.

Тръгнаха по-нататък и изведнъж свиха наляво, пряко през ливадите и леко наклонените възвишения. Само децата останаха по-дълго долу, защото Гулбасовите момчета и Витек по стар обичай пляскаха и разтриваха някои момчета, та се вдигна такава една врява, че свещеникът ги заплашваше отдалече.

След ливадите излязоха на широко гранично пасище, в горичката от стройни хвойни, които растяха по края като стража на орните поля. Пасището бе широко и се виеше ту тук, ту там като река, зелените вълни на чиято трева бяха гъсто прошарени с цветчета, та дори и в старите коловози гъмжеше от жълтурчета и бели парички. Тук-там се разстилаха големи купчини камъни, обрасли с тръни, та трябваше да се избикалят. На друго място стърчеха самотни диви круши, цели в цвят, огласяни от бръмчене на пчели и тъй чудни и свети, като свети дарохранителници, издигнали се над полята, та на човек му идеше да коленичи под тях и да целува земята, която ги е родила.

На друго място се навеждаше брезичка, облечена в бяло наметало и цяла облъхана от зелени разплетени коси, и тъй чиста и трепереща като някоя девойка, изправена пред първо причастие.

Те възлизаха бавно по възвишението и обикаляха землището на Липци откъм север, надлъж по зашумелите жита на воденичарските ниви.

Свещеникът вървеше след кръста, след него напираха на групички момите и по-младите жени, а надире и поединично или пък на двойки се мъкнеха стариците и Агата, която куцукаше далеко след всички. Само децата се пречкаха отстрани и избягваха от погледите на свещеника, за да могат да вилнеят по-смело.

Най-после излязоха на равнището, където настана и по-голяма тишина. Вятърът напълно спря, хоругвите увиснаха, народът се проточи на дълго разстояние, та жените се виждаха като цветове между зеленината, а пламъчетата на свещите трептяха като златни пеперудки.

Небето се надвесваше високо и чисто, само тук-там лежеше по някой бял облак като овца на синкавите и необятни поля, през които се носеше грамадното разгоряло се слънце и заливаше света с топлина и блясъци.

Само песента се усили: народът гръмна с все сила и тъй гласовито, че птиците избягаха от по-близките дървета. Понякога изплашена яребица пръхваше изпод краката или пък заек изскачаше нейде измежду буците и тичаше презглава.

— Добре вървят есенниците — шепнеше свещеникът.

— Вчера намерих вече вретенили стъбла в ръжта.

— Кой ли е пък тъй драскал?… Половината тор незаорал.

— Това са картофи на някои от безимотните, като че ли с крава е орала.

— Ами, браната всичко ще измъкне отгоре. Мърлячи такива!

— Та това е орало ратайчето на дядо поп — намеси се ковачът.

Свещеникът поиска да каже нещо, но млъкна и като припяваше заедно с другите, шареше с очи по тоя необхватен разлив на родните поля, които, нагърбени тук-там и подути като пълна гръд на майка-кърмителка, изглеждаха, че дишат с пълен размах, та каквото и да падне в разтвореното им лоно, да може да се накърми, да се притули и да забрави жестоката си орис.