Владислав Реймонт - Селяни

Конете потеглиха тръс.

Ягна тръгна по следите на бричката. Яшо викаше още нещо на сестрите си, ревнали край къщата, а гледаше само нея: сините й овлажнели и чудни като майски ден очи, русата й глава, оплетена с плитки, които като дебели въжета се диплеха тройно над бялото й чело, па дори увисваха в полукръг около ушите, и беличкото й и тъй хубаво, прилично на майска роза лице.

А тя вървеше почти безволно, като че урочасана от светналите му очи, устните й трепереха, не можеше и зъбите си да склопи, сърцето й приятно туптеше, а очите й вървяха покорно след него, съвсем безсилни от чудна сладост.

Като че ли неочакван сън я налегна и я затрупваше с благоуханен цвят на забрава… Погледите им се разделиха едва когато колата зави към тополовия път, очите им се откъснаха едни от други, разнесоха се на прашинки ония парливи огньове, та тя се взря в този пуст свят и внезапно спря.

Яшо махаше с шапка за сбогом. Навлизаха вече в мрака на тополите.

Тя се огледа наоколо, като триеше очи, сякаш събудена от сън.

„Божичко, с такива очи чак в ада би завел човека…“

Тя се разтърси като че ли от жарещите Яшови погледи.

„Син на органист, а изглежда като да е дворянски… И свещеник ще стане, па може и в Липци да го пратят!…“

Тя се озърна: бричката вече бе изчезнала, само тропотът й долиташе и поздрави на минувачи.

„Такъв малчуган, почти дете, само да те погледне, все едно, че някой друг те е прегърнал, чак тръпки да те побият и свят да ти се завие…“

И тя потръпна, като облизваше червените си устни и се протягаше с умиление.

Изведнъж тя застина на мястото си. Едва сега забеляза, че е гологлава, боса и току-речи по риза, защото имаше на раменете си само някакъв покъсан шал. Изчерви се от срам и тръгна по страничен път за у дома си.

— Мъжете си идат, знаеш ли? — й викаха от портите моми, жени, дори и деца и всички задъхани и едвам дишащи от радост.

— Та какво от това? — рече тя на една почти сърдито.

— Връщат се!… Това малко ли е? — чудеха са на равнодушието й те.

— Както с тях, така и без тях! Глупачки! — мърмореше тя, задето всяка като обезумяла поглеждаше за своя…

Тя се отби у майка си. Само Йенджих беше в къщи, за пръв път се бе свлякъл от леглото си, счупеният му крак бе още увит в парцали; той плетеше кошница на прага и подсвиркваше на свраките, които се мъкнеха из калта.

— Ягушо, знаеш ли? Нашите се връщат!…

— Като свраки цял свят само това си приказва!

— А пък Настуша, знаеш ли? Ума й ще изскочи, че и Шимек ще си дойде…

— Какво дрънкаш пък ти? — светна тя строго с ечи също като майка си.

— Нищо… Мене пак ме заболя крака… — тепкаше страхливо той. — Тихо, пущини! — обърна се към разквакалите се в отвода квачки и захвърли тоягата си по тях.

Уж разтриваше болния си крак, а покорно я заглеждаше в странно помръкналото й лице.

— Къде е мама?

— Отиде у свещеника… а пък за Настка, Ягушо, само така се изпуснах…

— Глупчо, мисли си, че никой не знае за това! Ще се вземат и толкоз…

— Ами мама ще ли позволи, като Настуша има само една морга?

— Много ще я пита, та няма да позволи. Ами, дошъл е на години той и ум си има да разбира кое и как…

— Има, има, Ягушо, и като се запъне на своето, няма да послуша мама, напук на нея ще се ожени, ще си вземе дела и ще си го работи отделно.

— Дрънкай си ти, дрънкай, само да не те чуе мама!

Стана й мъчно. Ами как! Една нищо и никаква Настка, па и тя гледа да си намери мъж, и тя да си има свои радости, както и другите моми. Днес ще изпобеснеят, че за всяка някой ще дойде, за всяка…

— Истина, нали всички ще си дойдат… — Изведнъж я обзе нетърпелива радост, тя заряза изплашения Йенджих и бързо се залетя към дома да разтреби и понареди за посрещане на гостите, както и цялото село в този миг, и да чака трескаво тези, които се връщаха.

Тя работеше усърдно и дори си тананикаше от радост и от нетърпение и неведнъж излиза да гледа по пътя, където поглеждаха и всички други.

— Кого чакаш? — заприказва я ненадейно някой.

Сякаш я блъснаха по главата, тя побледня, ръцете й се отпуснаха като пречупени криле, сърцето й заудря от жал.

Наистина, кого ли чака? Нали никой не се е забързал за нея, нали е сама-саменичка на света!… „Само дето Антек може би!…“ — помисли си тя развълнувано.

„Антек! — пошепна тя тихичко. Сърцето й се напълни с въздишка и спомени като неуловима мъгла и като чуден, отдавна сънуван сън преминаха през паметта й. — Може и да се върне!“ — мислеше си тя.

… Макар че ковачът и вчера уверяваше, че няма да го пуснат с другите от затвора, че ще си остане там за дълги години.