Владислав Реймонт - Селяни

Но по-нататък не отиде: изведнъж й се отщя всичко и такъв плач задави гърлото й, че се подпря до одъра на Петрек и зарева, без сама да знае защо.

Такова безсилие я обзе, че се отпусна в себе си като тежък камък. Божичко, тя не можеше вече да реди своята участ, не можеше, тя се почувствува тъй изоставена в този свят, като някое дърво на ветровито място, самотно и изложено на всякакви беди! И няма пред кого да се оплачеш! Нито края на злата си орис да предвидиш! Нищо, само едно непрестанно тровене с грижи и плачове… Нищо друго освен вечна мъка и очакване на все по-лошо…

Жребчето лижеше лицето й, а тя неволно притуляше глава към шията му и все по-горчиво плачеше.

За какво й е имот, богатство, почит от хората, когато нямаше за себе си нито миг щастие, нищо в целия си живот! Тъй жално си се оплакваше тя, че дори кобилата запръхтя и задърпа веригата си към нея.

Тя се прибра в стаята и като сложи на гърдите си разплакалото се пеленаче, загледа безсмислено изпотените стъкла на прозореца, по които капките се стичаха на бразди.

Детенцето се кошлевеше, като поскимтяваше и поплакваше.

— Мълчи, мълчи, мъничкото ми!… Тате ще си дойде, ще ти донесе едно пиленце… Ще си дойде, па ще те качи на кончето… Мълчи, мъничкото ми! А, а, а! Котараци два! Сиви, черни — два-а!… Ще си дойде татенцето, ще си дойде-е-е! — припяваше му тя, като го люлееше на ръце и ходеше из стаята.

— Пък може и да си дойде! — каза си Ханка, като се спря изведнъж.

Тя пламна в огън, сила напрегна свитите й рамене и такава радост се вля в сърцето й, че току й се искаше да стане, да отиде в килера и да му отреже от свинското, да изпрати да вземат водка от кръчмата за него, дори тръгна вече към раклата да се премени зарад него — но преди да стори това, споменът за думите на ковача падна на наболялото й сърце и се вкопчи в него като с ястребови нокти; тя замря на мястото си и се оглеждаше като за спасение с пламвали очи по къщи и пак не знаеше какво да мисли и с какво да се залови.

— Ами ако не си дойде! Божичко! Божичко! — простена тя и се хвана за главата.

Тя се страхуваше да приказва за това, а този глас бучеше в нея като в дълбок кладенец; клокочеше, кипеше и със страшен крясък се надигаше в гърдите й.

Децата се развикаха и се сбиха; тя ги изтътра из вратата навън и се залови да приготви закуска, че Южка вече назърташе в къщи и лакомо душеше дали е готово.

Сълзите трябваше да спрат и болката да затихне в душата, защото яремът на всекидневния труд се впиваше във врата и напомняше, че работата не може да чака…

И тя залягаше, колкото можеше, макар че краката й се преплитаха и всичко изпадаше от ръцете й. Тя само въздишаше жалостно, като поронваше от време на време и някоя сълза и поглеждаше нажалено в примъгления свят навън.

— Ягуша няма ли да излезе да сади? — вресна през прозореца Южка.

Ханка остави настрана гърнето с борша и припна към другото отделение.

Старият лежеше на една страна, извърнат с лице към прозореца, сякаш гледаше Ягна, която решеше пред сложеното на ковчега огледалце дългата си светла коса.

— Да не е празник днеска, та не излизаш да работиш?…

— Няма да се залетя с разплетена коса.

— От зори си могла вече десет пъти да я сплетеш!

— Можех, ама не я сплетох!

— Ягно, не си играй така с мене!

— Е какво? Ще ме изпъдиш ли, или ще ми отбиеш от заплатата? — озъби й се онази надменно, без да бърза с решенето си. — Нито седя у дома ти, нито пък по твоя милост съм тука!

— Ами къде седиш, а?

— У дома съм си, хубаво да знаеш…

— Като умре тате, ще се види дали си си у дома!

— Но докато е жив, аз на тебе мога да посоча вратата.

— На мене! На мене! — скочи Ханка, сякаш с камшик шибната.

— Закачаш се за мене като репей за кучешка опашка! Лоша дума не съм ти рекла, а ти току хър-мър, като на лис кон…

— Благодари на бога, че не обра нещо по-лошо! — И тя разпери заплашително ръце.

— Опитай се: самичка съм, сирота и никой не ще ми се притече на помощ, ама ще видиш кой ще е отгоре!

Тя отметна косата от лицето си и сърдитите й, пълни с решителност очи пронизваха като с нож; внезапно такава злоба обзе Ханка, че затресе пестници и закряска каквото й дойде на езика:

— Заплашваш, а! Започни, започни само! Невинна, ощетена сирота… Ами… Хубаво знаят хората какво правиш! По всички села ти знаят историите! Неведнъж и не два пъти са те видели с кмета в кръчмата! А когато ти отварях посред нощ вратата, мари, от пиене и от маскарлъци беше пияна като свиня… То веднъж стомна за вода, два пъти… па… Хубаво да знаеш, който вдига шум около себе си, за него тихо си приказват! Ще ти се свърши царството вече, та ни кмета, ни ковача ще могат да те спасят, ти… ти!