Владислав Реймонт - Селяни

— В селото казаха, че си идват вече, та изтичахме да ги срещнем!

— А пък то нийде никого!

— Още е много рано; да могат поне до пладне да си стигнат възрастните, че момците може и до вечерта да не успеят.

— Ами как, заедно ще ги пуснат, заедно и ще си дойдат!

— А може би ще се забавят в града. Малко ли госпожици има там?… Да не им е много притрябвало да бързат при вас? Хе, хе! — шегуваше се той със смях.

— Нека се забавят! Никой не е заритал за тях!

— То се знае, в града има такива, дето чуждите деца кърмят и палят печките на евреите… Такива ще им се зарадват — пошепна мрачно Настуша.

— Който си има работа с градските пачаври, за такъв никоя пет пари не дава.

— Отдавна ли не си бил в Липци, дядо? — рече някоя.

— Отдавна, от есента още! Презимих у добри хора, лошото време прекарах в чифлика.

— Във Воля ли? У нашия ли дворянин?

— Ами във Воля. Там съм си аз винаги побратим с дворяните и с чифлишките им кучета: познават си ме и нищо лошо не ми правят! Дадоха ми топло кътче до печката и гозба, колкото можех да изям, па през всичкото време съм им сукал въжета и съм хвалил бога. Съвзех се, па и кученцето ми заглади косъма! Хо, хо! Умен дворянин: държи той приятелство с просяците и знае, че и торби, и въшки без парички ще си има… хе, хе! — засмя се той, та чак коремът му заподскача и клепачите му заиграха, и все приказваше.

— Па даде господ пролет, дотегнаха ми стаите и подмазванията пред дворяните, домъчня ми за селските къщи и за тоя свят широк… Хей, дъждец като чисто злато ръмоли, топъл, обилен, плодоносен, та светът се е размирисал на млада трева… Къде бягате? Момичета?!

Изведнъж той дочу, че те се залетяха и го оставиха сам при воденицата.

— Момичета!

Но никоя вече не му се обади; те бяха видели, че жените отиват покрай вира към къщата на кмета, затова се затърчаха при тях.

Около половин село се събираше там, за да научи нещо по-вярно.

Кметът като че скоро бе станал, защото седеше само по панталони на прага, завиваше партенките на краката си и викаше на жена си за ботушите.

Приближиха се те до него с врясък, запъхтени, кални, някои още немити и несресани и всички едва живи от нетърпение.

Остави ги той да се наприказват, навлече току-що намазаните с мас ботуши, изми се в отвода и като решеше пред отворения прозорец чорлите си, рече на подбив:

— Ще ви се да си дойдат мъжете ви, а? Не бойте се, днеска вече сигурно си идат. Жено, я дай писмото, дето го донесе прислужника, зад иконата е.

Той го обръщаше в ръцете си, тупна по него с пръсти и рече:

— Ето на̀, написано е ясно като бял ден… „Понеже крестияне от Липци, Тимовска община, уезд…“ — сами си го прочетете! Когато кмета ви казва, че си идат, не може да не е истина!

Той им хвърли писмото и то се понесе от ръка на ръка, макар че никоя не разбираше нито буква, тъй като писмото беше официално 32 32 Тоест на руски, с кирилица. — Б.пр. , но се спущаха върху него и се взираха с някаква тревожна радост, сякаш гледаха икона, докато стигна до ръцете на Ханка, която го хвана през престилката си и му го върна.

— Куме, дали всичките се връщат? — попита плахо тя.

— Щом е писано, че се връщат, връщат се!

— Забраха цялото село наведнъж, наведнъж ще го и пуснат! — обади се някоя.

— Влез, кумице, измокрило те е! — канеше я кметицата, но Ханка не пожела; тя подръпна наметката над челото си и първа тръгна да си отива.

Вървеше полекичка и едва дишаше от радост и страх едновременно.

„Разбира се, че и Антек ще пуснат, разбира се!“ — помисли си тя и внезапно се подпря до една ограда, защото тъй я стисна нещо под лъжичката, че едвам не падна. Тя дълго поемаше въздух с разпалените си устни… Не, още се усещаше недобре и твърде слаба. „Ще се върне, ще се върне Антек!“ — разпъваше я радост и желание да крещи, но същевременно я пронизваха някакви страхове, неизвестност и тъмни опасения.

Тя вървеше все по-бавно и по-тежко, като странеше покрай плетищата, защото по целия път се движеха жени, тичаха шумно със смехове, крясъци и светнали от радост, без да се пазят от дъжда, трупаха се по къщите и покрай вира и разпалено приказваха.

Настигна я Ягустинка.

— Знаеш вече, нали? Това се казва новина. Чакахме я всеки ден, а като дойде, сякаш със сопа ме удариха по темето. От кмета ли идеш?

— И той каза същото, дори и писмото прочете.

— Прочел го, разбира се, че е вярно! Слава тебе, господи, ще се върнат, бедничките, ще се върнат стопаните! — шепнеше тя разпалено и разперваше ръце.