Владислав Реймонт - Селяни

И веднага след обед се залови и той с всички заедно за работа, като обясняваше на жените, че макар днес да се пада Свети Марко, литията ще направят чая на осмия ден след празника, на трети май.

— Днес не може, време за губене няма, защото мъжете няма да дойдат друг път да помагат.

Така обясняваше той и сам остана на полето докрай; подпретваше расото си, подпираше се с бастуна, защото носеше големичък корем, и неуморно ходеше, само от време на време посядваше по междите, колкото да изтрие потта от плешивата си глава и дъх да си поеме.

От сърце му се радваха, че при него работата сякаш по-бързо и по-леко вървеше, а мъжете го имаха за чест, че самият свещеник ги нагледва.

Червеното вече и пълно слънце се наклоняваше над горите, полетата гаснеха; далечините почнаха да синеят, когато орачите привършиха най-важните работи и се запътиха към село. Те бързаха, за да могат, докато е видело, да стигнат у дома си.

Мнозина се отказаха и от вечерята, само хапнаха набързо, каквото се случи, а други бързо поемаха насипаните паници; конете, вече впрегнати в колите, пръхтяха пред къщите.

Свещеникът се яви пак в село заедно с Рохо, отиде при всекиго и всекиму поотделно благодари още веднъж за любезната помощ, която оказаха на липчани.

— Защото каквото дадеш на нуждаещия се, все едно, че самия Исус Христос си го дал! Но казвам ви, че макар и да не сте много щедри, когато давате за божествена служба, макар че сте забравили за нуждите на черквата, макар че вече от години повтарям, че покривът на жилището ми тече, всеки ден ще се моля за вас, за човещината, която оказахте на липчани — викаше той насълзен, като целуваше навеждащите се към него по пътя глави.

Тъкмо бяха срещу дома на ковача и завиваха към другата страна на селото, когато пресякоха пътя им разплакани безимотните жени с Козеловица начело.

— Прости, отче, идехме да питаме няма ли и на нас да помогнат мъжете — започна Козеловица дръзко с повишен глас.

— Защото чакахме, че и нашия ред ще дойде, а те вече си отиват…

— И ние, сироти, ще си останем без никаква помощ — обадиха се всички заедно.

Свещеникът се загрижи и силно се изчерви.

— Какво да сторя?… Не стигна за всички… И така цели два дена усърдно помагаха хората… казвам ви, те… — бъбреше той, като ги изглеждаше.

— То се знае, помагаха, ама само на стопаните, на богатите… — разхлипа се Филипица.

— На нас като на чумави никой не се погрижи да ни помогне.

— Кого боли глава за нас, сироти…

— Барем няколко плуга за картофи, ама и това няма! — шепнеха сълзливо.

— Отиват си вече, мили мои… ех, ще се направи нещо, истина, че и вам е тежко, и вашите мъже са с другите, но, казвам ви, ще се направи нещо…

— И за какво ще чакаме още тая помощ! А като не насадим и картофи, току да подирим въжета! — заплака Гулбасовица.

— Нали ви казвам, че ще видим нещо да направим! Моите коне ще ви дам — орете цял ден, само да ми ги не преуморите… Ще помоля и воденичаря, кмета, Боринови, може да дадат…

— Може! Трай, коньо, за зелена трева! Вървете, жени, не квичете на вятъра! Да не бяхте поискали, та ще се сети свещеника да ви помогне… Всичко е за богатите, а пък сиромашта да яде камъни и сълзи да пие! Овчаря си гледа овцете, че ги стриже, а от нас какво ли ще отскубне, едни въшки! — плещеше Козеловица, та свещеникът дори си затъкна ушите и си отиде.

Те се събраха накуп, плачеха с горчиви сълзи и нареждаха с глас, а Рохо ги успокояваше, колкото можеше, и честно обещаваше да им издействува отнякъде помощ. Той ги отведе до един плет, защото другоселците вече започнаха да се разотиват на разни страни, улиците почерняха от коне и хора, затрополиха коли и от всички прагове се зачуваха горещи благодарности:

— Господ да ви заплати!

— Сбогом!

— Ще ви се отплатим, когато потрябва!

— Па като дойдете на черква в неделя, да се отбивате у нас като у свои!

— Поздравете бащите си, па ни доведете и жените си!

— И ако някой се намери в нужда, от все сърце ще помогнем!

— Останете си сбогом, мили хора, и да ви се роди! — викаха те, като махаха шапки и ръце.

Момите и колкото имаше деца вървяха до колите и ги изпроводиха чак извън село. Най-голяма група си отиваше по тополовия път, защото по него се връщаха от три села. Колите се точеха бавно една след друга, те разговаряха весело помежду си, като често избухваха в смях и закачки.

Вече падаше мрак, зарите на залеза гаснеха, само водите тук-там червенееха, по лъките се виеха мъгли и по полята се стелеше вечерна пролетна тишина. Нейде далеко дружно закрякаха жаби…