Владислав Реймонт - Селяни

Нямаше време за разговори. Само дето ги попитаха от кои села са и как се казват. Дори твърде малко ядоха, като се отказваха много деликатно, че още не са отработили за повече.

И не след дълго, съпровождани от жените, занаизливаха към нивите.

Стана като че ли тържествен празник в света.

Пустите и замрели поля оживяха, понесоха се гласове, из всеки двор изкарваха коли, по всички пътеки се влачеха плугове, по всички слогове се движеха хора, навред през градини и по ниви се привикваха, хвърчеха радостни поздрави, коне цвилеха, разсъхнали каруци трополяха, кучета лаеха и тичаха като луди подир малките кончета, буйна радост изпълваше сърцата и се носеше по света, по картофища, по ечеменища, по стърнища, по буренясали угари заставаше народ във весел, шумен и понесъл се надалече разговор като при танц.

Изведнъж утихна всичко, плеснаха камшици, заскърцаха потеглици, изпънаха се коне и още ръждивите плугове започваха бавно да се забиват в земята и да отмятат първите черни и лъскави бразди, а народът се изправяше, поемаше дъх, прекръстваше се, обгръщаше с поглед полето, навеждаше се и се залавяше за работа.

Напълно набожна и света тишина обгърна полята, като че ли захвана литургия в този безкраен храм. Народът покорно се притисна към лехите, притихна и със сърдечна въздишка хвърляше светото плодно зърно, сееше труд в плодовитото утро, отдаваше се цял и доверчив на майката земя.

Хей! Пак оживяха липчанските ниви, пак дочакаха в скърби стопани; докъдето поглед стига, от мрачните гори чак до възвишенията, до границите на полето, по всички ниви под този сивозеленикав замъглен като под вода въздух гъмжеше от червени вълненици, шарени панталони, бели коне, впрегнати в плугове и в коли покрай нивите.

Като че рояк пчели накаца по ухаещата земя и гъмжеше трудолюбиво в тишината на пролетния ден, та само чучулигите пееха още по-силно и невидимо някъде се люлееха. Понякога и вятър полъхваше, полюшваше дръвчетата, повдигаше полите на жените, есенниците погалваше и с кикот избягваше към гората.

Дълги часове работиха без отдих и почиваха само колкото да си изправи човек гърба, да си поеме дъх, и отново се прилепваше към оранта. Дори и на пладне не излязоха из нивите; посядваха само по междите да хапнат из ушатките и да облекчат кокали и щом конете похапнеха, пак хващаха плуговете, без да се ленят и размайват. Чак по здрач започнаха да напущат нивите.

Изведнъж домовете светнаха и закипяха от разговори и шетане. Цялото село плувна в светлини, които падаха по пътя през разтворените врати и прозорци от напалените вътре огньове. Във всяка къща бързаха да нагодят добитъка и да приготвят вечерята. Вдигна се един шум, привикваха се едни други, коне цвилеха, врати скърцаха, телци ревяха, гъски крякаха, затворени за през нощта, деца врещяха, цялото село ечеше и се тресеше в чуден радостен кипеж.

Утихна чак когато стопанките започнаха да канят на вечеря, като оказваха голяма почит на мъжете: слагаха ги на първите места на трапезата и им поднасяха най-хубавото от ястията, без да жалят ни месото, ни водката.

Навсякъде вечеряха, навсякъде през отворените прозорци и врати се виждаха събрани в кръг глави и движещи се уста, чуваше се стържене на лъжици, а миризма от пържена сланина се носеше по улиците, та чак дразнеше ноздрите.

Само Рохо никъде не седна за дълго. Той ходеше от къща в къща, сееше добри думи, съветваше и отиваше в друга къща, по-нататък, като грижлив стопанин, който еднакво заляга за всичко; също както цялото село, пък може и повече, той бе изпълнен с радост и веселие.

Дори и у Ханкини се чувствуваше днешният празник; ако и да нямаше нужда от помощ, но за да облекчи другите, Ханка бе повикала у дома си на вечеря и нощувка двоица жепчани, които бяха работили у Веронка и у Клембовица.

Тях си бе избрала тя, понеже жепчаните минаваха за шляхта.

Наистина в Липци винаги се подиграваха с такава шляхта и не я броеха за нищо, дори по-долу от градски дрипльовци и занаятчии, но щом влязоха в къщи, Ханка веднага забеляза, че са по-други, по-отракани.

Те бяха дребни и гърчави мъже, облечени по градски с черни палта, но с хубави лица; мустаците им стърчеха като конопени снопчета, гледаха отвисоко, но бяха приказливи, отнасяха се внимателно и приказваха съвсем като господа. Учтиви хора бяха, защото всичко тъй любезно хвалеха и на всяка жена намираха да кажат по някоя ласкава дума, та жените чак хвърчеха от задоволство.

Ханка поръча да сложат на застланата с чиста покривка маса по-обилна храна и да ги поканят на вечеря.