Владислав Реймонт - Селяни

Изпроводиха ги до кръстопътищата и там се сбогуваха всред смехове и глъчка, но преди да засилят конете, една от момите запя след тях:

А момците се обръщаха от колите и им отговаряха:

Младите гласове звънтяха по росата и радостни се разнасяха по цял свят.

Мъжете си идат!

Тази новина удари като гръм и като пламък се разнесе по Липци.

Истина ли? Кога? Как?

Никой още не знаеше.

Знаеха само, че общинският куриер, който още преди изгрев дотърчал с някакви писма при кмета, казал това на Клембовица, която тъкмо тогава изкарвала гъските на вира. Тя в същия миг се спусна да обади на съседите, а Балцерековите дъщери от своя страна се разкрещяха по най-близките къщи и в късо време цялото Липци беше на крак и се вълнуваше от радостната новина, та чак закипя из къщите.

А беше още рано, току-що зора се бе пукнала и се раждаше майски ден, само че някак причернял и мокър; дъжд като през гъсто сито ръмеше и тихичко плискаше из цъфналите градини.

— Мъжете се връщат! Мъжете се връщат! — вдигаше се крясък по цялото село, носеше се шумно през градини, биеше като камбана из всяка къща, избухваше като пламък във всяко сърце, изтръгваше се от всяка гръд!

Току-що се раздени и селото кипеше като след празнична черква; децата изтичваха с крясък по улиците, блъскаха вратите, жените се обличаха на праговете и вече заничаха с копнеж през цъфналите дървета и през засланящата далнините сивота.

— Всички се връщат! Стопани, ратаи, момчета, всички! Идат си вече! Излезнаха вече из гората, вече са на тополовия път! — викаха една през друга и от всички прагове се понасяха крясъци, а които бяха по-разпалени, изтичваха като луди навън, понякога се чуваше вече и плач, и тропот на втурнали се посрещачки…

Само дървени обувки се чуваха да клепят и кал пръскаше, така тичаха към тополовия път зад черквата — но на дългия, мокър от дъжда път се сивееха само локвите и дълбоко изрязаните следи от колите.

Жива душа не се виждаше под почернелите от дъжда тополи.

Макар и страшно измамени, без да му мислят, се спуснаха с всички сили към другия край на селото, зад воденицата, към пътя от Воля, защото и по него можеха да се върнат.

Но какво ти, когато и тамошният беше пуст! Дъждът се усилваше и присланяше със сива примъгленост широкия изровен път; из вдлъбнатините се стичаше мътна като кал вода, канавките бяха пълни, па и по пътя шуртяха пенести барички, а цъфналите тръни, които ограждаха зеленикавото поле, бяха отпуснали измръзнали цветове.

— Враните хвърчат високо, ще престане дъжда! — рече една, като се вглеждаше напразно.

Отидоха още малко напред, тъй като от изгорелия чифлик някой се мярна и се приближаваше към тях.

А то беше познатият на всички сляп просяк. Кучето, което го водеше за връвчица, силно залая и взе да се дърпа към тях, а слепецът се вслушваше внимателно и тъкмеше тоягата си за отбрана, но като чу разговора, усмири кучето, поздрави с „Да бъде похвален“ и рече весело:

— Разбирам, че са липчанки… а? И нещо много народ…

Момичетата го наобиколиха и една през друга започнаха да му разправят.

— Свраки като че ли ме нападнаха… всички заедно крещят! — измърмори той и внимателно се вслушваше на всички страни, понеже се трупаха наблизо.

Връщаха се вече заедно, просякът се клатушкаше на патериците и на кривите си крака между тях и издаваше напред грамадното си сляпо лице.

Бузите му бяха червени и охранени, очите му забулени с перде, веждите побелели и рошави, носище като гърне, па и коремът му не беше малко надут.

Той слушаше търпеливо и чак когато поразбра каква е работата, прекъсна дърдоренето им.

— За това и бързах да стигна до селото. Един евреин ми каза тайно, че пущат днеска липчаните. Вчера ми каза, мисля си: ще отскоча утре и пръв ще им съобщя новината. Ами как? Няма друго село като Липци! Но кои тъпчат покрай мене? Не мога по гласа да ги позная!

— Мариша Балцерекова!… Настка Голембова!… Улиша помощниковата!… Каша Клембовата!… Шикорината Хануша!… — викаха всички.

— Хо! Хо! Най-хубавите госпожици излезли! Чини ми се, че сте бързали за ергените, па сега със стареца трябва да се задоволите!… Хе!

— Не е вярно! За бащите си излязохме — закрещяха те.

— Моля ви се, та ако съм сляп, не съм глух! — рече той и натисна още повече овчия си калпак.